Доскоро често повтарях на една приятелка, че някой ден мързелът може да я убие. В последно време се убеждавам все повече колко съм прав за мързела в общия случай. Макар мен самия да ме мързи да правя някои неща, се учудвам на хората, които не спират да се оплакват колко животът това, колко здравето онова, колко парите друго, работата и така до безкрай... Пък нещата могат за всеки човек да изглеждат доста по-различни, ако поне малко се пребори с мързела си, който го завладява като болест отвътре.
Не знам откъде идва думата, но това, което стои зад нея, се превръща дори в държавна политика в световен мащаб. Стой си вкъщи и държавата ще се погрижи да те излекува, да те направи по-богат, да те нахрани. Ти само си плащай данъците и работи, колкото да си мислиш, че имаш парите, пък всичко друго ще се случи просто като стоиш пред телевизора и поглъщаш от медийната магическа отвара от простотия и духовна жалост. И хората чакат да се случи нещо в живота им: да ударят от тотото, да дойде някой друг да ги управлява, който ще им намали данъците, ще им оправи пътищата, ще им изчисти пред входа на жалката социална придобивка, в която живеят. Не самите те, а някой друг ще им оправи живота.
Не че и аз не се оплаквам за неща, когато ми писне да гледам празните погледи на зомбитата по улиците, но поне не ме мързи да правя това, което искам и обичам. Може да нямам много финанси или пък да нямам цялото време през деня или седмицата, но се опитвам или се организирам и успявам. Майка ми казваше: няма "не мога", има "не искам". А да искаш, не означава да си кажеш ей как искам да имам такова тяло. Ами като искаш, направи си го. Как искам да имам много пари. Ами като искаш, направи си ги. Ей как искам да съм здрав. Ами като искаш, бъди, кой те спира. Вместо да ядеш кренвирши, яж плодове. Вместо да си купуваш цигари, ходи на фитнес. Вместо да си купиш поредния "моден" парцал от Mall-а, си купи обувки за спорт или колело. В последно време можеш дори от автокъща да си купиш колело и да си джиткаш нагоре надолу по улиците (ако си в малък град, че в София е такава смрад по булевардите, че не знам как колоездачите не се гътват по кръстовищата от интоксикация) и пътищата на България. И като нямаш време, стани един час по-рано или половин и потичай или прави упражнения. В почти всяка градинка вече има фитнес площадки безплатно. Че на българина нали трябва всичко да му е евтино или без пари, иначе не ще, та ако не ти се виси по лостовете, вземи потичай.
Аз започнах да бягам с едни обувки, които си бях купил за ежедневни дейности. Много километри им навъртях, преди да си купя такива специално за бягане. Все още ги нося всеки ден в по-хладно време. И сега бих бягал с тях, ако нямам възможност да си купя друго. Значи ако искам, мога, ако не, си намирам оправдания, защото ме мързи. Любимо ми е да чуя от майка ми например фразата: Е аз на толкова години какво да правя вече. ??? Ами стани и ходи, както казваше един познат в една древна книга :))). Като не можеш да тичаш, върви. Като не можеш да висиш по уреди, прави йога. Аз? Йога? Стар съм, дебел съм, скучно е, смешно е, мързи ме... Никой не те кара да ходиш на ръце, да си стоиш на главата или да си стигаш с език веждите. Просто започни да правиш нещо, за да излезеш от летаргията, в която те вкарва системата. Спазвай си някакви простички правила за хранене, а, ако нямаш, си измисли. Ще видиш как нещата ще се променят само защото твоето отношение към живота и към самия теб се е променило. Почети малко бе. Интересувай се. Има книги все още. Има интернет. Ако нямаш пари за интернет и книги, има все още градски библиотеки. Естествено, че има хора, които нямат възможност чисто физически да се занимават със себе си поради вродени заболявания или аномалии, но те пък могат да се развиват интелектуално, нали.
Има и други изключения от мързеливците, които напират да ми се наврат в лицето, но аз говоря за повечето. За болшинството. За тези, които ги мързи да повървят няколкостотин метра, за да не им се скърши нещо. Онзи ден бях в Сандански. Питам един човек къде се намира улица "Чудомир Кантарджиев". Ами далече е, казва той. На края на града. Ама аз живея наблизо. Закарайте ме дотам и ще ви покажа къде е. Повярвах му, защото бяхме в центъра и всеки, който е ходил в Сандански, знае, че има далечни квартали и би ни отнело много време да стигнем дотам, а трябваше да свършим работа все пак. Качваме се в колата и той ни казва наляво, направо, надясно, направо и ей тука е магазина (който търсихме). Споглеждаме се с Биндев и на двамата ни минава една и съща мисъл. Дали за нас разстоянията са различни или този просто го мързеше да върви до вкъщи. Бяхме изминали не повече от 400 (четиристотин) метра, цифром и словом. При средна скорост на пешеходец от 5 км в час за една минута би трябвало да се изминат приблизително 90 метра. Значи 400 метра за около 5 мин. Трябва ли да коментирам? Ами не, както казва Елия.
Мързелът тръгва от краката явно. Спираш да вървиш на първо време. После се разпространява чак до главата и спираш да мислиш. Превръщаш се в нещо друго и то не е добро. Колко хора си дават сметка, че системата, в която живеем, иска да сме мързеливи? Да си стоим в панелките или новите кооперацийки, да си гледаме телевизията, за да попиваме рекламите на лекарства, банки и изключително полезни и здравословни храни (в кавички). Системата иска да си купуваме всички онези неща, които ни "улесняват" живота, като съдомиялни, сокоизтисквачки, сушилни и най-вече големи и още по-големи телевизори, за да можем да прекарваме още повече време пред екраните на безумните телевизии, телефоните и компютрите. Системата не иска да сме здрави, за да можем да захранваме луксозния живот на собствениците и акционерите на фармацевтичните компании. И за тази цел трябва да ядем боклуци, да караме коли, да не спортуваме. И сега ще ми се изправи някоя батка или кифла и ще ми каже ама аз ходя на фитнес всеки ден или през ден. И какво от това, като си спираш колата пред входа на магазина, за да не се скършиш да вървиш 50 метра? А здрав ли си или си пиеш протеиновите шейкчета, които ти скапват храносмилането?
По този повод: пътуваме за Германия с един приятел преди два месеца и той се хвали колко е здрав като вол и пие някаква синя течност, която не е химия, но като капне някъде, не се измива и пере. Та както беше здрав, след 3 дни ни тръшка един вирус и двамата. Аз го изкарвам на крак, работейки едни 24 часа. Е малко ми сълзяха очите, но на следващия ден си направих едно бягане от 15-ина километра, а той 2 дни не можа да стане от леглото с температура. Здрав си, викаш? Ааа понеже ядеш много, и то качествено месо? Браво. А случайно да ти изтънява гласът или пък да ти растат мустаци, ако си жена де, че то не може да ви разбере вече човек? В месото има толкова хормони и антибиотици, които след време ще ти причинят повече вреди, отколкото ползи, ама нищо де, нали пък има лекарства, които ще ти оправят киселините в стомаха. Един ден една добра лекарка ми каза, че не може да яде, ако не си вземе Еспумизан примерно. Лекар! Не може без лекарство, което премахва киселините и газовете??? Ами не яж боклуци. Учил си толкова години за устройството на човека, толкоз ли нищо не научи? По-добре се научи да пиеш вода, когато и както трябва, и много от проблемите ти ще изчезнат. Забелязал съм, че други пък ги мързи да пият вода. Или почват с оправданието, че не им се пиело. Не им било вкусно, но пък с удоволствие пият компоти, "натурални" сокове, газирани боклуци.
Не знам дали да продължавам изобщо. Говоря за храната, защото от нея започва здравето. А здравето в крайна сметка е в ръцете на всеки човек. Толкова ми е изтъркано да пожелавам по рождени дни здраве, а и да получавам такива пожелания, защото "здравето не се купувало". Ами не го купувай. Извоювай си го. Пребори се за него. Искат да са здрави, а в същото време нищо не правят и ме гледат с насмешка, като казвам това онова. Е няма да живеем 100 години я. Ами няма да живеем, но поне годните, които ще живеем, да ги живеем в съзнание, на крака и независими от деца, внуци, половинки или държава. Познавам много близки хора, които сами се превърнаха в развалини заради мързела си и ината да правят това, което си искат, без да мислят за хората около себе си. Абсолютно егоистично и първично, без извинение. Другата крилата фраза е "веднъж се живее", която дори не си струва до коментирам. И после тези хора трябва да бъдат съжалявани, да се грижи някой за тях, понеже те не са могли да се погрижат сами за себе си, защото веднъж се живее. Не искам да вземам страна за веганство, вегетарианство или месоядство. Всеки има право да яде, каквото си иска, но с ясната идея, че именно чрез храната идват голяма част от проблемите със здравето.
Идеята ми беше за мързела и има ли той почва в човешкото съзнание. Отиваш в магазина да си купуваш храна. Ами поне се постарай да прочетеш какво пише на етикетите. Сега поне голяма част от съдържанието в храната е обявено. Не всичко, разбира се, но дори и това, което е изнесено, е напълно достатъчно да си направиш сметката дали искаш да поглъщаш евтина отрова или по-скъпо и безопасно ядене. Да не говорим, че дори и с малко пари пак може да избегнеш по-голяма част от химията или поне да намалиш количеството й на масата. И не е нужно допълнително да внасяш в и без това отровеното тяло още и още. Братовчед ми е типичен пример за информиран, образован и интелигентен човек, който си набива чипсове за обяд. Знаел бил, че е вредно, но било вкусно, а и какво друго да ядял. Ами купи си два банана например. Не можели да го нахранят, бързо огладнявал след това. И така до безкрай. Вече дори не споря. Всеки си отговаря за себе си, но никой не трябва после да мисли, че някой му е длъжен, било институция, държава, общество, роднини и без да чака съжаление. Както беше писал Миоджералвомбо в един коментар по памет: Като си пълнил една кофа с лайна цял живот, как искаш да мирише на виолетки. Ще си мирише все на лайна. Така мързелът може да убие човека в буквален смисъл. Не е трудно. Просто стани, излез, направи няколко крачки, после няколко метра, после няколко десетки, стотици, километър и един ден ще разбереш, че си си върнал истинската човешка същност и съзнание.
вторник, 22 декември 2015 г.
петък, 27 ноември 2015 г.
The Observer: Mediator
Реших, за да не създавам нов блог, да пиша за нещата, които не са свързани с бягането конкретно и със здравето, под псевдонима The Observer. Не че има какво толкова да разказвам, но има неща, които ме карат да бъда бесен, да бъда вдъхновен или да бъда замечтан и лек. Има въпроси, които си задавам и на които, доколкото мога, си отговарям сам, и тези отговори биха могли да помогнат на някого да намери своите въпроси :) Първата тема хронологично ще бъде тази за посредника.
Имах малко часове, през които успях да спя миналата нощ, и в главата ми изведнъж изникна един спомен, когато бях дете - как всички се събирахме пред телевизора, за да гледаме новини, руски, чешки или български филм (може и сериал) и затихвахме, все едно стоим пред олтара на храм. Майка ми правеше изключение и дядо също, защото те цъкаха тези слънчогледови семки като невидели. Когато леля ми беше на гости, шумът се усилваше почти двойно, защото всичко беше свързано, семките бяха нафората, телевизорът - олтара, филмът - проповедника, а всички вперени очи - овцете на стадото. Перфектна картинка, която със сигурност присъстваше в 99% от домакинствата в България по онова време. Никаква носталгия не изпитвам към този период от историята на страната и собствения ми живот, освен това, че бях малък и имах много време за игри, което така или иначе не използвах особено, защото предпочитах да чета. Но това е друга тема.
Този спомен ме впрегна за секунди в огромен калейдоскоп от мисли и прозрения, които за миг се концентрираха в една дума - посредник. Нямам идея защо точно това, но за миг разбрах докъде може да стигне човешката глупост и наивност. Ще се опитвам да давам примери, които да бъдат разбираеми за самия мен, защото всичко това пиша заради самия мен. Замисляли ли сте се колко е застъпено посредничеството в нашата култура, цивилизация и история? Вероятно като мен не. Не и досега. Превъртайки набързо знанията си за човешката история, позната и не толкова, разбрах, че през цялото време това е бил един от факторите за изграждане на общество с определена структура. От раждането си имаме нужда от посредник да ни извади оттам, откъдето излизаме, защото по презумпция ние не можем сами (питайте Елия) :))). След това, забележете, че ние нямаме нужда от помощ за разбирането на нещата, а от посредник, който да задава точно рамките, в които да се движим, ядем, играем, спим и нищо извън тях, защото излизането от границите автоматично означава НЕПРАВИЛНО.
Мм, да се върнем по-назад. Кой създава правилата? Ами посредниците, разбира се. Понеже хората са глупави до смърт, те имат нужда да вървят по правила, създадени не от тях самите, а от посредниците, които са: по-умни, по-знаещи, по-можещи, по добри, по-малко акат (а дали изобщо) и са докоснати от "боговете". Може да е грубо, но е вярно, макар да няма рима ;).
Посредническата концепция е стара колкото света. Говоря за концепция, а не за професия или форма. За идеята на посредничеството. В общи линии - ти имаш нужда от нещо или някого, за да постигнеш, да намериш, да притежаваш, да можеш и т.н. Втъкано още на ДНК ниво, посредничеството се възприема за нещо нормално и естествено като въздуха. И се запитах защо имаме дори потребност да бъдем опосредствявани чрез посредниците в живота ни. Темата е много дълга, но всъщност е много кратка. В няколко реда текст или страници, а дори и с цяла книга няма как да внеса яснота дори за себе си относно посредничеството. Но всичко се свежда до абсурдната идея за повечето, че НИЕ НЯМАМЕ НУЖДА ОТ ПОСРЕДНИЦИ, за да получаваме това, от което се нуждаем. Някой жестоко ни е излъгал за неизбежното и задължително присъствие на посредника в нашия живот.
Банките са посредник между нас и нашите пари. Парите са посредник между нас и нашето имане или щастие, ако щете. Учителите са посредници между нас и знанието. Докторите са посредници между нас и нашето здраве. Свещениците са посредници между нас и бога (алилуя!). Политиците са посредниците между нас и законите, държавата и т.н. Друг е въпросът дали държавите са нещо нормално, а за политическата система да не говорим. Това не ме прави анархист, но дали има някой, който да харесва политическата система такава, каквато е? Едва ли. Всичко е правила, правила и пак правила, които в крайна сметка опират до това как да бъде взето и малкото, което имат хората, които биват управлявани. Няма какво да се заблуждаваме. Така е устроен светът от мнооого години. Едни да дават, а други да вземат. Без грам баланс. Защо мислите, че Темида е сляпа? За да може да не вижда очевидното, а и така съвестта й е чиста.
Да се върнем на посредничеството. Откъде великите учени са получили знанията си? Ако са ги получили от някой друг, то значи, че са плагиати и ореолът им се чупи моментално в глупостта им. Ако пък са ги получили свише, то защо аз да не мога да получа същите знания или идеи като тях? Защото те са умни? Или защото са богоизбрани? И защо те, а не аз? Къде е разликата между тях и мен? Автоматично се превръщат в посредници, които да слушаме, да гледаме с благоговение и да им правим паметници. Гениалността не се измерва с брой неврони в кортекса, а в задаването на правилните въпроси. Ако си задаваш правилните въпроси, почти сигурно ще получиш и правилните отговори. Дори и да не получиш правилните отговори от моя или друга гледна точка, то от твоята гледна точка ще бъдат правилните и пътят на познанието ще се вие под краката ти, а ти ще ставаш все по-умен и по-умен. Почти колкото мен. Муахахахахааааа.
Проблемът е, че никой не си задава правилните въпроси. Всъщност повечето хора не си задават въпроси изобщо. И вероятно живеят далеч по-спокойно от другите, но и това е друга тема. А тук идва ролята на посредницитеее. Появи се един спомен в главата ми. Аз съм ученик, има-няма 12-годишен. Задавам въпрос на един мнооого умен и учен човечец, съвсем прост въпрос: Дали за всяко събитие във вселената може да се приложи въпросът "защо?" и дали би имало отговор на този въпрос. Ммммм, изсумтя той (другарят Владимиров - млад и обещаващ партиен кадър, но интелигентен, не се шегувам), виж какво, моето момче, няма начин да може да се приложи един и същи критерий към всеки процес в космоса. Добре, казвам, но все пак въпросът "защо?" не е сложен и не действа по един и същи начин към вселенската събитийна мозайка. Защо да не може да се зададе въпроса "защо?" и да се търси неговият отговор индивидуално за всяко нещо. Тъкмо му бях показал как клякам 100 пъти, и той се опита да се върне на тази тема с малко повече сумтене. Аз обаче не бях доволен от отговора, нито от това, че аз самият не можех да си отговоря на въпроса. След години разбрах, че той просто се беше смутил от въпроса ми, защото вероятно никога не си го бе задавал и, ако не беше така, вероятно щеше да може да помисли заедно с мен и да ми отговори или да потърсим заедно един задоволителен отговор. Но той беше просто посредник. Така беше научен от училището, от родителите си, те от техните и т.н. Посредник, който мимолетно беше в моето присъствие. И като всеки посредник, не пое отговорност да мисли, а да каже това, което беше научил от други посредници.
Малко по-голям като бях, пък си мислех, че ще мога да ходя по разни джунгли и да събирам мухи и змии, но скоро осъзнах, че мухите няма да ме приближат и на милиметър до познанието, което исках да имам. Трябваше да минат много години, за да разбера, че няма начин да имам отговори на въпросите си, докато поставям грешните въпроси, които са ми били казани от други посредници, учители, ментори, приятели. Всеки знае, че един учител по биология едва ли ще разбира от квантова физика (харесва ми думата квантова, квантов, квант). Един учител по рисуване едва ли ще разбира от "булева" математика. Вероятно то не е и нужно, но как очаквате децата ни да бъдат сериозно обучени да мислят, след като учителите им не могат.
Като малък, бях много зле по математика. Не че сега съм добре, но тогава нямах и желание да се уча. Не е имало кой да ми подаде информацията, че математиката всъщност е една много интересна наука и че чрез нея могат да се представят различни модели за вселената. Та се налагаше майка ми да ме праща при една учителка по математика, която да ми дава уроци. Просто не си спомням да е имало по-проста жена. Беше добър математик безспорно, но не можеше да мисли. Живееше с майка си. В някаква мизерия. Питам се аз, ако тя обичаше математиката и можеше да мисли, дали не би станала нещо много повече от това да дава частни уроци за някой и друг лев над заплата на пъпчиви и тъпи пубери като мен. Не е нужно да си ейнстайн, за да разбереш, че не математиката те прави по-умен, ами задаването на въпросите и отговорите, които си получаваш.
Всеки знае, че 2+2 =4, но дали наистина е така. И защо на никого не му е хрумнало да си зададе въпроса защо това е така. Дали ако при определени условия 2 си е 2, а 4 си е 4, отговорът може да бъде различен. И тук не говорим само за чистата математика, а за принципите, които стоят зад нея. Дали ако поставим едно 2 в кутия с други цифри, няма това 2 да се повлияе някак от другите цифри и, след като го извадим от кутията, то вече да не е същото 2, а малко модифицирано и със събирането му с друго такова да доведе до съвсем различен резултат. Е, хипотезата си е хипотеза, но хипотенузата, това си е друго нещо :)))).
Посредничеството процъфтява все повече и повече, а когато за вкус се прибави технологичното време, то тогава се получава невиждана амалгама от тотална манипулация и вкореняване на идеи на ДНК ниво, за да могат да се предават на следващите поколения и на следващите и на по-следващите. В основата на всичко ще стои нещо или някой, било то идея или концепция или религия или каквото и да е друго, което обаче няма да е родено от самия човек, а ще бъде наложено и забито като пирон в черепа на всеки, избрал да се роди на тази планета. Идеята да бъде воден от нещо към по-светло и оцеляващо бъдеще. И ако сега ще оцеляваме, то ще е за да се потопим в потоците от нестихваща любов и олигавени амурчета, които ще потекат в "най-близко" бъдеще. Само трябва да се отзовем на призива на някой/нещо да медитираме (молим, работим, даваме, прегръщаме безплатно) всеки ден от шест часа и колективното ни съзнание ще се промени и ще откликне на този вселенски призив. А през това време ще ни бодат чипове директно в роговиците на очите, в устите и в задниците, за да знаят какво ядем (ако ядем изобщо) и акаме, а и за да ни държат в течение с последните тенденции в създаването на новите технологии за премахването на престъпността и тероризма. Ами така де. Защо да си носим телефоните по джобове и чантички? Ще ни ги треснат направо в ушите, че да не чуваме нищо друго, освен гласовете на звездите. А те ще ни го говорят ли, говорят. И така, докато не станем добри и мирни граждани на утопичното бъдеще без войни, престъпност, пари и вероятно деца. Дори посредниците ще са изчезнали, защото ще бъдат заменени от чука на лоботомията, с която ще се раждаме, за да не мислим.
Сега все още можем да избираме как, с кого, къде, кога. Може да не е напълно свободен и подтикнат от някой посредник, но си е избор и си е наш (е, или поне така си мислим). Нещата ще се променят. Много ще се променят. Хората също. А дали ще са хора, е въпрос на гледна точка. И то само заради измислените посредници, които сами създаваме, учим, издигаме, сваляме и пак позволяваме да посредничат между нас и света.
Темата е безкрайна за изследване, откъде се е появила на вселенско ниво, как се е пръкнала тук на планетарно и как се е задържала в човешкото съзнание в продължение на хиляди години социална еволюция през времена на възходи и падения на различни цивилизации и обитатели на тази невероятна планета. Не искам да излагам някакви истини, защото самият аз рискувам да се превърна в посредник, а не ми е това целта. Предпочитам да оставя на разума на всеки да прецени, потърси и в крайна сметка да намери отговори, ако си задава въпроси. Само така ще можем да избягаме поне за малко от шаблона. Не съм сигурен, че това е перфектният начин, но поне може да послужи за жалон, който да зададе само посоката, пък дали ще тръгне човек или не, си е въпрос на личен избор, колкото и клиширано да звучи.
За финал си спомних един чудесен пример за коментираната тема - откъс от незабравим сериал, излязъл в началото на 80-те на миналия век. Вероятно на всеки би навял различни спомени, но те няма да са част от посредничеството. Оригинала взех от тук и само изрязах акцентите. Два пъти се ппитах се да го кача във "вие тръба" (както казваше за YouTube една позната), но получих съобщение, че нарушaвам нечии права (за филм отпреди 30 години, който няма начин да намериш в оригинал поне в България). Така че го качих в друг формат и с друго заглавие директно в блога, за да не ме хванат роботите на Google :)). Ако все пак отново го блокират,слагам допълнителен линк към RuTube The Mediator
Този спомен ме впрегна за секунди в огромен калейдоскоп от мисли и прозрения, които за миг се концентрираха в една дума - посредник. Нямам идея защо точно това, но за миг разбрах докъде може да стигне човешката глупост и наивност. Ще се опитвам да давам примери, които да бъдат разбираеми за самия мен, защото всичко това пиша заради самия мен. Замисляли ли сте се колко е застъпено посредничеството в нашата култура, цивилизация и история? Вероятно като мен не. Не и досега. Превъртайки набързо знанията си за човешката история, позната и не толкова, разбрах, че през цялото време това е бил един от факторите за изграждане на общество с определена структура. От раждането си имаме нужда от посредник да ни извади оттам, откъдето излизаме, защото по презумпция ние не можем сами (питайте Елия) :))). След това, забележете, че ние нямаме нужда от помощ за разбирането на нещата, а от посредник, който да задава точно рамките, в които да се движим, ядем, играем, спим и нищо извън тях, защото излизането от границите автоматично означава НЕПРАВИЛНО.
Мм, да се върнем по-назад. Кой създава правилата? Ами посредниците, разбира се. Понеже хората са глупави до смърт, те имат нужда да вървят по правила, създадени не от тях самите, а от посредниците, които са: по-умни, по-знаещи, по-можещи, по добри, по-малко акат (а дали изобщо) и са докоснати от "боговете". Може да е грубо, но е вярно, макар да няма рима ;).
Посредническата концепция е стара колкото света. Говоря за концепция, а не за професия или форма. За идеята на посредничеството. В общи линии - ти имаш нужда от нещо или някого, за да постигнеш, да намериш, да притежаваш, да можеш и т.н. Втъкано още на ДНК ниво, посредничеството се възприема за нещо нормално и естествено като въздуха. И се запитах защо имаме дори потребност да бъдем опосредствявани чрез посредниците в живота ни. Темата е много дълга, но всъщност е много кратка. В няколко реда текст или страници, а дори и с цяла книга няма как да внеса яснота дори за себе си относно посредничеството. Но всичко се свежда до абсурдната идея за повечето, че НИЕ НЯМАМЕ НУЖДА ОТ ПОСРЕДНИЦИ, за да получаваме това, от което се нуждаем. Някой жестоко ни е излъгал за неизбежното и задължително присъствие на посредника в нашия живот.
Банките са посредник между нас и нашите пари. Парите са посредник между нас и нашето имане или щастие, ако щете. Учителите са посредници между нас и знанието. Докторите са посредници между нас и нашето здраве. Свещениците са посредници между нас и бога (алилуя!). Политиците са посредниците между нас и законите, държавата и т.н. Друг е въпросът дали държавите са нещо нормално, а за политическата система да не говорим. Това не ме прави анархист, но дали има някой, който да харесва политическата система такава, каквато е? Едва ли. Всичко е правила, правила и пак правила, които в крайна сметка опират до това как да бъде взето и малкото, което имат хората, които биват управлявани. Няма какво да се заблуждаваме. Така е устроен светът от мнооого години. Едни да дават, а други да вземат. Без грам баланс. Защо мислите, че Темида е сляпа? За да може да не вижда очевидното, а и така съвестта й е чиста.
Да се върнем на посредничеството. Откъде великите учени са получили знанията си? Ако са ги получили от някой друг, то значи, че са плагиати и ореолът им се чупи моментално в глупостта им. Ако пък са ги получили свише, то защо аз да не мога да получа същите знания или идеи като тях? Защото те са умни? Или защото са богоизбрани? И защо те, а не аз? Къде е разликата между тях и мен? Автоматично се превръщат в посредници, които да слушаме, да гледаме с благоговение и да им правим паметници. Гениалността не се измерва с брой неврони в кортекса, а в задаването на правилните въпроси. Ако си задаваш правилните въпроси, почти сигурно ще получиш и правилните отговори. Дори и да не получиш правилните отговори от моя или друга гледна точка, то от твоята гледна точка ще бъдат правилните и пътят на познанието ще се вие под краката ти, а ти ще ставаш все по-умен и по-умен. Почти колкото мен. Муахахахахааааа.
Проблемът е, че никой не си задава правилните въпроси. Всъщност повечето хора не си задават въпроси изобщо. И вероятно живеят далеч по-спокойно от другите, но и това е друга тема. А тук идва ролята на посредницитеее. Появи се един спомен в главата ми. Аз съм ученик, има-няма 12-годишен. Задавам въпрос на един мнооого умен и учен човечец, съвсем прост въпрос: Дали за всяко събитие във вселената може да се приложи въпросът "защо?" и дали би имало отговор на този въпрос. Ммммм, изсумтя той (другарят Владимиров - млад и обещаващ партиен кадър, но интелигентен, не се шегувам), виж какво, моето момче, няма начин да може да се приложи един и същи критерий към всеки процес в космоса. Добре, казвам, но все пак въпросът "защо?" не е сложен и не действа по един и същи начин към вселенската събитийна мозайка. Защо да не може да се зададе въпроса "защо?" и да се търси неговият отговор индивидуално за всяко нещо. Тъкмо му бях показал как клякам 100 пъти, и той се опита да се върне на тази тема с малко повече сумтене. Аз обаче не бях доволен от отговора, нито от това, че аз самият не можех да си отговоря на въпроса. След години разбрах, че той просто се беше смутил от въпроса ми, защото вероятно никога не си го бе задавал и, ако не беше така, вероятно щеше да може да помисли заедно с мен и да ми отговори или да потърсим заедно един задоволителен отговор. Но той беше просто посредник. Така беше научен от училището, от родителите си, те от техните и т.н. Посредник, който мимолетно беше в моето присъствие. И като всеки посредник, не пое отговорност да мисли, а да каже това, което беше научил от други посредници.
Малко по-голям като бях, пък си мислех, че ще мога да ходя по разни джунгли и да събирам мухи и змии, но скоро осъзнах, че мухите няма да ме приближат и на милиметър до познанието, което исках да имам. Трябваше да минат много години, за да разбера, че няма начин да имам отговори на въпросите си, докато поставям грешните въпроси, които са ми били казани от други посредници, учители, ментори, приятели. Всеки знае, че един учител по биология едва ли ще разбира от квантова физика (харесва ми думата квантова, квантов, квант). Един учител по рисуване едва ли ще разбира от "булева" математика. Вероятно то не е и нужно, но как очаквате децата ни да бъдат сериозно обучени да мислят, след като учителите им не могат.
Като малък, бях много зле по математика. Не че сега съм добре, но тогава нямах и желание да се уча. Не е имало кой да ми подаде информацията, че математиката всъщност е една много интересна наука и че чрез нея могат да се представят различни модели за вселената. Та се налагаше майка ми да ме праща при една учителка по математика, която да ми дава уроци. Просто не си спомням да е имало по-проста жена. Беше добър математик безспорно, но не можеше да мисли. Живееше с майка си. В някаква мизерия. Питам се аз, ако тя обичаше математиката и можеше да мисли, дали не би станала нещо много повече от това да дава частни уроци за някой и друг лев над заплата на пъпчиви и тъпи пубери като мен. Не е нужно да си ейнстайн, за да разбереш, че не математиката те прави по-умен, ами задаването на въпросите и отговорите, които си получаваш.
Всеки знае, че 2+2 =4, но дали наистина е така. И защо на никого не му е хрумнало да си зададе въпроса защо това е така. Дали ако при определени условия 2 си е 2, а 4 си е 4, отговорът може да бъде различен. И тук не говорим само за чистата математика, а за принципите, които стоят зад нея. Дали ако поставим едно 2 в кутия с други цифри, няма това 2 да се повлияе някак от другите цифри и, след като го извадим от кутията, то вече да не е същото 2, а малко модифицирано и със събирането му с друго такова да доведе до съвсем различен резултат. Е, хипотезата си е хипотеза, но хипотенузата, това си е друго нещо :)))).
Посредничеството процъфтява все повече и повече, а когато за вкус се прибави технологичното време, то тогава се получава невиждана амалгама от тотална манипулация и вкореняване на идеи на ДНК ниво, за да могат да се предават на следващите поколения и на следващите и на по-следващите. В основата на всичко ще стои нещо или някой, било то идея или концепция или религия или каквото и да е друго, което обаче няма да е родено от самия човек, а ще бъде наложено и забито като пирон в черепа на всеки, избрал да се роди на тази планета. Идеята да бъде воден от нещо към по-светло и оцеляващо бъдеще. И ако сега ще оцеляваме, то ще е за да се потопим в потоците от нестихваща любов и олигавени амурчета, които ще потекат в "най-близко" бъдеще. Само трябва да се отзовем на призива на някой/нещо да медитираме (молим, работим, даваме, прегръщаме безплатно) всеки ден от шест часа и колективното ни съзнание ще се промени и ще откликне на този вселенски призив. А през това време ще ни бодат чипове директно в роговиците на очите, в устите и в задниците, за да знаят какво ядем (ако ядем изобщо) и акаме, а и за да ни държат в течение с последните тенденции в създаването на новите технологии за премахването на престъпността и тероризма. Ами така де. Защо да си носим телефоните по джобове и чантички? Ще ни ги треснат направо в ушите, че да не чуваме нищо друго, освен гласовете на звездите. А те ще ни го говорят ли, говорят. И така, докато не станем добри и мирни граждани на утопичното бъдеще без войни, престъпност, пари и вероятно деца. Дори посредниците ще са изчезнали, защото ще бъдат заменени от чука на лоботомията, с която ще се раждаме, за да не мислим.
Сега все още можем да избираме как, с кого, къде, кога. Може да не е напълно свободен и подтикнат от някой посредник, но си е избор и си е наш (е, или поне така си мислим). Нещата ще се променят. Много ще се променят. Хората също. А дали ще са хора, е въпрос на гледна точка. И то само заради измислените посредници, които сами създаваме, учим, издигаме, сваляме и пак позволяваме да посредничат между нас и света.
Темата е безкрайна за изследване, откъде се е появила на вселенско ниво, как се е пръкнала тук на планетарно и как се е задържала в човешкото съзнание в продължение на хиляди години социална еволюция през времена на възходи и падения на различни цивилизации и обитатели на тази невероятна планета. Не искам да излагам някакви истини, защото самият аз рискувам да се превърна в посредник, а не ми е това целта. Предпочитам да оставя на разума на всеки да прецени, потърси и в крайна сметка да намери отговори, ако си задава въпроси. Само така ще можем да избягаме поне за малко от шаблона. Не съм сигурен, че това е перфектният начин, но поне може да послужи за жалон, който да зададе само посоката, пък дали ще тръгне човек или не, си е въпрос на личен избор, колкото и клиширано да звучи.
За финал си спомних един чудесен пример за коментираната тема - откъс от незабравим сериал, излязъл в началото на 80-те на миналия век. Вероятно на всеки би навял различни спомени, но те няма да са част от посредничеството. Оригинала взех от тук и само изрязах акцентите. Два пъти се ппитах се да го кача във "вие тръба" (както казваше за YouTube една позната), но получих съобщение, че нарушaвам нечии права (за филм отпреди 30 години, който няма начин да намериш в оригинал поне в България). Така че го качих в друг формат и с друго заглавие директно в блога, за да не ме хванат роботите на Google :)). Ако все пак отново го блокират,слагам допълнителен линк към RuTube The Mediator
Обувки Quechua MT 500.3 Novadry
Докато бях в парижкия Декатлон, видях модели на обувки за бягане, които не съм забелязвал в България, и реших да си взема едни Kalenji Elio Feel, които бях убеден, че ги няма в Декатлон Витоша например. За всеки случай се обадих на съпругата ми да провери в какъв срок и за колко пари могат да ги доставят в София. Цената в Париж беше 49 евро, а от България ми отговориха 90 лв. Прецених, че, докато се довлека до магазина в Дефанс и ги купя, при всички положения щяха да излязат повече от 100 лв. Така че реших да ги поръчам направо в София, а и обещаха да дойдат до седмица. Макар да ги бях пробвал във Франция, за всеки случай поръчах два размера - 43 и 44, и зачаках.
След седмица се обадиха, но аз отидох чак 3-4 дни по-късно. Когато в Париж ги пробвах, ми направи впечатление, че имат подобен проблем както и Xtalon на Inov-8. На едната обувка, където се срещат кожата и мрежата, се получаваше един доста неприятен ръб. В случая с Kalenji това беше на десния крак на големия пръст. 43-ти номер ми бяха леко тесни, а 44 леко широки, но ръбът беше истински дразнител. Това нямаше как да се оправи. На по-малкия номер не се усещаше толкова, но на по-големия направо убиваше. Във Франция бях пробвал няколко чифта, преди да уцеля такъв, на който не се усещаше това надигане. И така се отказах от този модел, но все пак реших да взема друг - Quechua MT 500.3 Novadry.
Това бяха малко по-скъпи обувки, но според Декатлон за спийд хайкинг, напълно водоустойчиви с добра поддръжка. Системата за завързване на стягане на връзките беше подобна на тази на Salomon - със стягаща катарамка без завързване, имаща бутонче, което се приплъзва напред, за да се освободи връзката. Дропът беше 6 мм, което ме устройваше, защото и без това търсех вече обувки с много малък или почти никакъв дроп. Обух ги и ми залепнаха за крака. Надявах се това малко да убие лекото разочарование с Inov-8 и след кратко колебание реших да ги взема.
Още на следващия ден ги разходих до Лалето и придобих първи впечатлени - макар 20-30 км да не са много, успях да усетя обувката. Първото впечатление за залепване по крака си остана до края на тренировката. Второто силно впечатление не беше толкова положително, а именно, че обувката като цяло не е лека и бърза. На ходилото са направили усилване от по-плътни материали, което задължително увеличава теглото. Огъването на предната и средна част на стъпалото става значително по-трудно, особено при изкачване. Тогава се наложи малко да разхлабя връзките, за да не ми се напряга толкова мускулатурата на глезена и свода. Обувките не убиваха никъде и кракът ми се чувстваше добре, но след това прасците ми се чувстваха по-уморени от обикновено. Неравностите не се усещат почти никак. Сцеплението с различните настилки е доста добро, като изключим по-хлъзгави корени от сланата, които настъпвах. Грайферът не е дълбок и е твърд. Надявам се да не се износи твърде бързо, каквато тенденция имат Xtalon на Inov-8. За ходене обувката няма равна и вероятно затова се продава под марката на Quechua. В някои локви и вади, в които стъпих нарочно, се уверих, че е напълно водоустойчива. Освен това, като ги къпах после в банята, си правих различни издевателства с тях и затвърдих тази си оценка. Докъдето стига загръщането на езика, обувката не пропусна и капка вода.
Определено обувката е за бягане в по-студено време, защото горе на пистата имаше доста слънце, но температурата беше около или малко под 10 градуса и краката ми започнаха да завират, макар да бях с тънки чорапи. При спускането обратно надолу стабилността на крака ми вътре в обувката беше забележителна. Нямаше го това приплъзване, което се получава при Mizuno или Inov-8. Това обаче, както казах, е нож с две остриета, поради обездвижването малко или много на долната част на глезена. До края на тренировката обаче мазолът на големия пръст беше налице. Стелките са сравнително дебели, около 5 мм от Eva материал, и първата трета назад до петата имат един борд, който допълнително стабилизира стъпалото.
Бих казал, че обувките са изключително добри за тежки терени, много влажно време и ниски скорости, когато не се гони определен резултат. Теглото на обувките обаче е над това, което е цел при състезателните такива. Острият ръб на подметките при спускането го усетих на няколко пъти да се удря във вътрешната част на глезена, което щеше да е много по-болезнено, ако нямах гети, които до голяма степен ме предпазиха. Системата за завързване е удобна и бърза, но все още не мога да кажа доколко е трайна. Обувките имат т. нар. система 360 градуса с една здрава лента, която минава през цялата външна страна, включително под ходилото, която дава тази стабилност.
Материалите изглеждат здрави и трайни. На носовете има усилване от здрава гума, която да предпазва от накъсване при тежките терени. Сцеплението не е на очакваното ниво, но за тази твърда подметка си е отлично. Грайферите са малко плитки и чакам с нетърпение да ги изпробвам на сняг, но като цяло дори в калните участъци не се пълнеха с кал и можех да продължавам да тичам. Вероятно обаче в глинести почви ще бъде различно. Пoчти напълно водоустойчиви. Казвам почти, защото имах възможността да ги пробвам при бягане в силен дъжд. Поради това, че гетите бяха тези Kalenji, обувките започнаха да се мокрят от задната страна. За гетите ще напиша отделен пост, но само ще кажа, че не са водоустойчиви. Водата наистина беше много и там, където преди ден бягах по пътека, сега имаше поточе. Обувките се държаха до последно, но в един момент усетих, че кракът ми почти плува вътре. Като прибавим и студа, нещата не изглеждаха приятни, но все пак се прибрах благополучно, макар и с малко студени крака, но в много по-добро състояние от бягането с Inov-8 при малко по-добри условия.
В заключение, за мен това са идеални обувки за трудни терени, мокро и студено време, но не и за продължителни и тежки тренировки. Имат светлоотразителни елементи и могат да се използват за бягане в тъмните часове на деня по улици или пътища с автомобилно движение. Единствената обувка, в която кракът ми се чувстваше защитен отвсякъде. А към днешна дата във френския Decathlon са намалени с поне 20 евро, което означава, че могат да се поръчат и тук, макар от българския сайт да са вече свалени изобщо.
След седмица се обадиха, но аз отидох чак 3-4 дни по-късно. Когато в Париж ги пробвах, ми направи впечатление, че имат подобен проблем както и Xtalon на Inov-8. На едната обувка, където се срещат кожата и мрежата, се получаваше един доста неприятен ръб. В случая с Kalenji това беше на десния крак на големия пръст. 43-ти номер ми бяха леко тесни, а 44 леко широки, но ръбът беше истински дразнител. Това нямаше как да се оправи. На по-малкия номер не се усещаше толкова, но на по-големия направо убиваше. Във Франция бях пробвал няколко чифта, преди да уцеля такъв, на който не се усещаше това надигане. И така се отказах от този модел, но все пак реших да взема друг - Quechua MT 500.3 Novadry.
Това бяха малко по-скъпи обувки, но според Декатлон за спийд хайкинг, напълно водоустойчиви с добра поддръжка. Системата за завързване на стягане на връзките беше подобна на тази на Salomon - със стягаща катарамка без завързване, имаща бутонче, което се приплъзва напред, за да се освободи връзката. Дропът беше 6 мм, което ме устройваше, защото и без това търсех вече обувки с много малък или почти никакъв дроп. Обух ги и ми залепнаха за крака. Надявах се това малко да убие лекото разочарование с Inov-8 и след кратко колебание реших да ги взема.
Още на следващия ден ги разходих до Лалето и придобих първи впечатлени - макар 20-30 км да не са много, успях да усетя обувката. Първото впечатление за залепване по крака си остана до края на тренировката. Второто силно впечатление не беше толкова положително, а именно, че обувката като цяло не е лека и бърза. На ходилото са направили усилване от по-плътни материали, което задължително увеличава теглото. Огъването на предната и средна част на стъпалото става значително по-трудно, особено при изкачване. Тогава се наложи малко да разхлабя връзките, за да не ми се напряга толкова мускулатурата на глезена и свода. Обувките не убиваха никъде и кракът ми се чувстваше добре, но след това прасците ми се чувстваха по-уморени от обикновено. Неравностите не се усещат почти никак. Сцеплението с различните настилки е доста добро, като изключим по-хлъзгави корени от сланата, които настъпвах. Грайферът не е дълбок и е твърд. Надявам се да не се износи твърде бързо, каквато тенденция имат Xtalon на Inov-8. За ходене обувката няма равна и вероятно затова се продава под марката на Quechua. В някои локви и вади, в които стъпих нарочно, се уверих, че е напълно водоустойчива. Освен това, като ги къпах после в банята, си правих различни издевателства с тях и затвърдих тази си оценка. Докъдето стига загръщането на езика, обувката не пропусна и капка вода.
Определено обувката е за бягане в по-студено време, защото горе на пистата имаше доста слънце, но температурата беше около или малко под 10 градуса и краката ми започнаха да завират, макар да бях с тънки чорапи. При спускането обратно надолу стабилността на крака ми вътре в обувката беше забележителна. Нямаше го това приплъзване, което се получава при Mizuno или Inov-8. Това обаче, както казах, е нож с две остриета, поради обездвижването малко или много на долната част на глезена. До края на тренировката обаче мазолът на големия пръст беше налице. Стелките са сравнително дебели, около 5 мм от Eva материал, и първата трета назад до петата имат един борд, който допълнително стабилизира стъпалото.
Бих казал, че обувките са изключително добри за тежки терени, много влажно време и ниски скорости, когато не се гони определен резултат. Теглото на обувките обаче е над това, което е цел при състезателните такива. Острият ръб на подметките при спускането го усетих на няколко пъти да се удря във вътрешната част на глезена, което щеше да е много по-болезнено, ако нямах гети, които до голяма степен ме предпазиха. Системата за завързване е удобна и бърза, но все още не мога да кажа доколко е трайна. Обувките имат т. нар. система 360 градуса с една здрава лента, която минава през цялата външна страна, включително под ходилото, която дава тази стабилност.
В заключение, за мен това са идеални обувки за трудни терени, мокро и студено време, но не и за продължителни и тежки тренировки. Имат светлоотразителни елементи и могат да се използват за бягане в тъмните часове на деня по улици или пътища с автомобилно движение. Единствената обувка, в която кракът ми се чувстваше защитен отвсякъде. А към днешна дата във френския Decathlon са намалени с поне 20 евро, което означава, че могат да се поръчат и тук, макар от българския сайт да са вече свалени изобщо.
вторник, 3 ноември 2015 г.
Обувки Inov-8 Xtalon 212 - Running in the rain
Реших да напиша първи впечатления от новите си обувки Inov-8 Xtalon 212. Отдавна си търся обувки, които да ползвам, когато вали дъжд, при по-студено време или сняг. Идеята ми беше да са с мембрана, за да не ми се налага да бягам с мокри крака, особено когато тренировката продължи повече от 2-3 часа. Бях се засилил към IceBug. Отидох веднъж до магазина на "Александър Малинов", надявайки се да си харесам нещо и да изляза оттам с кутия под мишница. Беше 17:35. На вратата имаше работно време, което беше до 18.30, но вътре нямаше никой. Заключено. Звъннах на телефона, който беше посочен под работното време. Отхвърлиха ме. От там отидох до Running Zone на "Ляпчев". За трейл с мембрана нямаше много голям избор. Тези, които се засилих да пробвам, бяха само малки или големи размери. В крайна сметка се спрях на едни стари Brooks Adrenalin. Малко тежички ми идваха и при всички положения бяха компромис, но реших да дойда друг ден и да се кача на пътеката да ги пробвам.
Съкращението от работа дойде тъкмо навреме, защото колегите бяха събрали пари на изпроводяк и държаха с тях да си купя обувки. Както и направих няколко дни по-късно. Реших отново да пробвам с IceBug, Този път бях с домочадието :), че имахме малко работа из "Младост"-ите. Та този път магазинът беше отворен и с доста ентусиазъм започнах да разглеждам моделите. За съжаление имаше твърде беден избор. А определено нямаше нито един модел с мембрана. В сайта на производителя бях гледал доста такива за бягане в студено време, но в магазина нямаше и помен от тях. Младежът ми каза, че били поръчали количества, но нямаше идея от кои модели. И така, поредно разочарование със шведските кондури. И отново веднага се насочихме към Running Zone.
След 30 минути имах избор между два модела на Inov-8 и Asics. Черните Asics бяха малко широки в долната част, а аз често с подобни обувки си ритам глезените особено при по-технични терени. Затова пък бяха с истинска Gore-tex мембрана и грайфер подходящ и за трейл, и за по-твърди настилки. Inov-8 пък бяха с прекалено голям грайфер на ходилото, иначе доста по-добре ги усещах на краката, значително по-комфортни, но само с промазан плат. На пътеката поради по-малкото си тегло и еластичните бутони на подметката определено не ме напрягаха така както Assic-са. При всички случаи това пак беше компромис, но реших да се доверя на хората там.
И така, на 10.10. реших да бягам в дъжда. Не само това, но реших да бягам в дъжда вечер. След като до малките часове предната вечер се борих да си възстановя компютъра и да му кача най-после и Windows, че от една година бях само с Linux. Трябваше да настроя доста неща и така към 5 вечерта реших да се наконтя с новите обувки и да потичам невинно като сърничка из мократа Витоша. Обух тънък, но дълъг клин, отгоре мембрана, после блуза с дълъг ръкав и пак мембрана. Реших, че ще е достатъчно, особено като се сгрея, докато изкачвам. За всеки случай си взех ръкавици, още един чифт чорапи, няколко питки, които бях пекъл сутринта, нож и шише с вода (поради мързел резервоарът за раницата беше останал пълен повече от месец и щеше да ми отнеме поне 15-20 минути, за да го измия както трябва).
Реших да вървя, докато не стигна до подходящ терен, за да не съсипвам бързо бутоните на ходилото. Включих часовника (Garmin Fenix 3) и поех с бодра крачка към планината. След около 4 км нулирах часовника, включих на Trail Runnig и поех покрай пречиствателна станция Бистрица. Ръмеше леко, краката ми бяха сухи, а аз бях загрял добре. Един пес реши да ме последва с гневен лай, но се отказа почти тутакси, след като му казах една-две думи :) Иначе вървя близо стотина метра след мен. Тук вече започнах да усещам неприятно подпиране на левия малък пръст. Реших, че е от това, че кракът ми отива назад по наклона, но на десния крак нямах този проблем. Пресякох Симеоновско и влязох в гората. Тук вече започнах да си мисля дали бях направил добър избор. Езикът на обувките беше зашит към предната част само и нагоре беше свободен, което позволяваше на капките от тревата и ниските храсти да се стичат по-навътре. Реших, че това няма да е голям проблем, ако остане само влажно. Петите ми бяха сухи и пръстите също.
Скоро обаче в предната част, където има няколко малки отвора за проветрение, започна да става по-влажно. Глезенът и задната част на крака обаче оставаха сухи вероятно заради гетите, които бях сложил предвидливо, и шушляка, който бях обул над клина. След като минах по-стръмния участък с камъните и улеите издълбани до скалата от вода, реших да си сложа челника. Имаше доста сумрачни участъци, а не ми се събличаше в по-високата част, защото разликата в температурата само 200 метра по-нагоре беше значителна. Свалих якето, за да си извадя светлината и установих, че то отвътре е почти толкова мокро колкото и отвън. Но се почувствах значително по-добре, след като се облякох отново.
Скоро моята пътека се включи в обиколната на Витоша, поех посока Бистрица и ми се стори, че се бягаше значително по-лесно, защото ги нямаше тревите и ниските клони. Засилих темпото. Теренът стана по-твърд макар и с локви. Почти нямаше участъци, където да не се преминава лесно. След второто разклонение свих надясно и поех отново нагоре. Нямах идея до къде искам да стигна. Пътеките ми бяха познати, но в дъждовна среда и вечерен мрак ориентирането беше малко дискомфортно. Изкачвах се с около 700 метра в час. Поне толкова показваше часовникът. Светлината от челника от време на време създаваше завеса заради мъгливите участъци, но като цяло всичко беше наред освен краката. Когато стигнах междинна станция на кабинковия лифт, обувките ми вече джвакаха. Спрях за малко на чешмичката над станцията, за да си измия носа, че ми бяха потекли сополи от толкова дъжд.
Продължих до първата хижа, чието име така и не научих, и застанах на завет под ламаринения покрив на верандата. Пак се съблякох, смених си шапките (бях си взел за всеки случай поларената шапка-шал), извадих си питките, водата и се облякох. Задъвках съсредоточено тези питки, все едно това беше последното нещо, което щях да ям през живота си. Започнах да усещам как вятърът охлажда тялото ми, но само след минута щях да се сгрея отново. Ставаше късно и отхвърлих идеята да стигна до долната част на Лалето, макар че до там бяха десетина минути. Дъждът се усилваше, а с него и шумът по ламаринения покрив на верандата. Побързах с питките, прибрах си шишето с вода в раницата, което означаваше ново събличане, сваляне и обличане.
Без да се бавя, хукнах надолу към междинна станция на лифта. Там щях да реша дали да продължа по пътеката към Симеоново или да се върна по пътеките, по които дойдох.
Изборът дойде от само себе си, когато включих Track Back на часовника.. Не виждах по-далеч от 5-10 метра пред себе си. Дъждът и мъглата бяха като перде пред мен, особено на места, където бягах по усет. От време на време поглеждах часовника, за да съм сигурен в посоката и продължавах. По пътеките вече имаше много вода, но за краката ми нямаше значение, защото бяха така или иначе достатъчно мокри. На няколко места се наложи да забавя, защото имаше голи камъни, които бяха станали много хлъзгави от водата. Температурата беше вероятно около 9-10 градуса.
На междинна видях София забулена в мъгла с призрачно усещане от разказ на Стивън Кинг. Очаквах от някъде да се появят Ланголиерите или кой знае какво като в "Мъглата". Без особени трудности стигнах до Симеоновско, а оттам - и до Бизнес парка. Тук почти не валеше и, пренебрегвайки страха си за износване на бутоните, не намалих темпото, но се наложи да спра на два светофара. Пред Хит-а нулирах часовника и запазих събитието. Щях да го свалям по-късно. Тук трябваше да вляза, за да купя разни неща. Малко странно ме гледаха хората с челника на главата, който поне се бях сетил да изключа. Крачолите на шушляка бяха кални до коленете. Капеше вода, откъдето минех. След 15-ина минути се прибрах.
В заключение мога да кажа, че обувките като цяло се държаха страхотно, но няма начин да останат сухи в такива условия. Не съм сигурен, че които и да е други обувки могат да останат сухи. На лявата обувка имаше неприятно надигане на шевовете на езика, което доведе до сериозна болезнена пришка на малкия пръст на левия крак. Имам навика да си мия обувките с вода и малко сапун след такова цапане и установих, че водата, която се стичаше от обувките, е синя на цвят. Вероятно кожата от външна страна беше с неустойчива боя, което е малко странно, при условие че обувките са за планинско бягане. При хлъзгавите участъци нямаха добро сцепление, но в калта и по-меки настилки бяха безупречни. Поради голямото разстояние между бутоните не задържаха и дълго кал, а малки камъчета нямаха шанс да се задържат.
Като цяло обувките са много удобни за моя крак, но, ако трябва да избирам пак, ще си потърся наистина непромокаеми. Поради наличието на мембрана и гети, задната част на краката ми остана суха почти до края, но заради езика и отворите отпред обувките бързо се пълнят с вода, дори и ако не се гази в сериозни локви, а само от водата от треви и падащата директно върху тях. За хладно време и сняг вероятно ще бъдат по-полезни. Качествено изработени и от добри материали, тези обувки мога да препоръчам на бегачи, които имат много километри по пътеките в планината, в по-хладно време и наистина лек дъждец. За цената си обаче според мен трябваше да предложат и защита на езика от двете страни, както и да използват по-устойчива боя за кожата от външна страна. Обувките са с сравнително малък дроп - 6мм, и това ги прави доста бързи за бегачите, които бягат с изнесеност в предната част на стъпалото. След като ги поносих известно време, усетих, че разликата с по-малкия размер е значителна и с по-тънък чорап са ми малко широки. Но все пак идеята е да се използват в по-студено време, което предполага и по-дебел чорап.
Съкращението от работа дойде тъкмо навреме, защото колегите бяха събрали пари на изпроводяк и държаха с тях да си купя обувки. Както и направих няколко дни по-късно. Реших отново да пробвам с IceBug, Този път бях с домочадието :), че имахме малко работа из "Младост"-ите. Та този път магазинът беше отворен и с доста ентусиазъм започнах да разглеждам моделите. За съжаление имаше твърде беден избор. А определено нямаше нито един модел с мембрана. В сайта на производителя бях гледал доста такива за бягане в студено време, но в магазина нямаше и помен от тях. Младежът ми каза, че били поръчали количества, но нямаше идея от кои модели. И така, поредно разочарование със шведските кондури. И отново веднага се насочихме към Running Zone.
След 30 минути имах избор между два модела на Inov-8 и Asics. Черните Asics бяха малко широки в долната част, а аз често с подобни обувки си ритам глезените особено при по-технични терени. Затова пък бяха с истинска Gore-tex мембрана и грайфер подходящ и за трейл, и за по-твърди настилки. Inov-8 пък бяха с прекалено голям грайфер на ходилото, иначе доста по-добре ги усещах на краката, значително по-комфортни, но само с промазан плат. На пътеката поради по-малкото си тегло и еластичните бутони на подметката определено не ме напрягаха така както Assic-са. При всички случаи това пак беше компромис, но реших да се доверя на хората там.
Реших да вървя, докато не стигна до подходящ терен, за да не съсипвам бързо бутоните на ходилото. Включих часовника (Garmin Fenix 3) и поех с бодра крачка към планината. След около 4 км нулирах часовника, включих на Trail Runnig и поех покрай пречиствателна станция Бистрица. Ръмеше леко, краката ми бяха сухи, а аз бях загрял добре. Един пес реши да ме последва с гневен лай, но се отказа почти тутакси, след като му казах една-две думи :) Иначе вървя близо стотина метра след мен. Тук вече започнах да усещам неприятно подпиране на левия малък пръст. Реших, че е от това, че кракът ми отива назад по наклона, но на десния крак нямах този проблем. Пресякох Симеоновско и влязох в гората. Тук вече започнах да си мисля дали бях направил добър избор. Езикът на обувките беше зашит към предната част само и нагоре беше свободен, което позволяваше на капките от тревата и ниските храсти да се стичат по-навътре. Реших, че това няма да е голям проблем, ако остане само влажно. Петите ми бяха сухи и пръстите също.
Скоро обаче в предната част, където има няколко малки отвора за проветрение, започна да става по-влажно. Глезенът и задната част на крака обаче оставаха сухи вероятно заради гетите, които бях сложил предвидливо, и шушляка, който бях обул над клина. След като минах по-стръмния участък с камъните и улеите издълбани до скалата от вода, реших да си сложа челника. Имаше доста сумрачни участъци, а не ми се събличаше в по-високата част, защото разликата в температурата само 200 метра по-нагоре беше значителна. Свалих якето, за да си извадя светлината и установих, че то отвътре е почти толкова мокро колкото и отвън. Но се почувствах значително по-добре, след като се облякох отново.
Скоро моята пътека се включи в обиколната на Витоша, поех посока Бистрица и ми се стори, че се бягаше значително по-лесно, защото ги нямаше тревите и ниските клони. Засилих темпото. Теренът стана по-твърд макар и с локви. Почти нямаше участъци, където да не се преминава лесно. След второто разклонение свих надясно и поех отново нагоре. Нямах идея до къде искам да стигна. Пътеките ми бяха познати, но в дъждовна среда и вечерен мрак ориентирането беше малко дискомфортно. Изкачвах се с около 700 метра в час. Поне толкова показваше часовникът. Светлината от челника от време на време създаваше завеса заради мъгливите участъци, но като цяло всичко беше наред освен краката. Когато стигнах междинна станция на кабинковия лифт, обувките ми вече джвакаха. Спрях за малко на чешмичката над станцията, за да си измия носа, че ми бяха потекли сополи от толкова дъжд.
Продължих до първата хижа, чието име така и не научих, и застанах на завет под ламаринения покрив на верандата. Пак се съблякох, смених си шапките (бях си взел за всеки случай поларената шапка-шал), извадих си питките, водата и се облякох. Задъвках съсредоточено тези питки, все едно това беше последното нещо, което щях да ям през живота си. Започнах да усещам как вятърът охлажда тялото ми, но само след минута щях да се сгрея отново. Ставаше късно и отхвърлих идеята да стигна до долната част на Лалето, макар че до там бяха десетина минути. Дъждът се усилваше, а с него и шумът по ламаринения покрив на верандата. Побързах с питките, прибрах си шишето с вода в раницата, което означаваше ново събличане, сваляне и обличане.
Без да се бавя, хукнах надолу към междинна станция на лифта. Там щях да реша дали да продължа по пътеката към Симеоново или да се върна по пътеките, по които дойдох.
Изборът дойде от само себе си, когато включих Track Back на часовника.. Не виждах по-далеч от 5-10 метра пред себе си. Дъждът и мъглата бяха като перде пред мен, особено на места, където бягах по усет. От време на време поглеждах часовника, за да съм сигурен в посоката и продължавах. По пътеките вече имаше много вода, но за краката ми нямаше значение, защото бяха така или иначе достатъчно мокри. На няколко места се наложи да забавя, защото имаше голи камъни, които бяха станали много хлъзгави от водата. Температурата беше вероятно около 9-10 градуса.
На междинна видях София забулена в мъгла с призрачно усещане от разказ на Стивън Кинг. Очаквах от някъде да се появят Ланголиерите или кой знае какво като в "Мъглата". Без особени трудности стигнах до Симеоновско, а оттам - и до Бизнес парка. Тук почти не валеше и, пренебрегвайки страха си за износване на бутоните, не намалих темпото, но се наложи да спра на два светофара. Пред Хит-а нулирах часовника и запазих събитието. Щях да го свалям по-късно. Тук трябваше да вляза, за да купя разни неща. Малко странно ме гледаха хората с челника на главата, който поне се бях сетил да изключа. Крачолите на шушляка бяха кални до коленете. Капеше вода, откъдето минех. След 15-ина минути се прибрах.
В заключение мога да кажа, че обувките като цяло се държаха страхотно, но няма начин да останат сухи в такива условия. Не съм сигурен, че които и да е други обувки могат да останат сухи. На лявата обувка имаше неприятно надигане на шевовете на езика, което доведе до сериозна болезнена пришка на малкия пръст на левия крак. Имам навика да си мия обувките с вода и малко сапун след такова цапане и установих, че водата, която се стичаше от обувките, е синя на цвят. Вероятно кожата от външна страна беше с неустойчива боя, което е малко странно, при условие че обувките са за планинско бягане. При хлъзгавите участъци нямаха добро сцепление, но в калта и по-меки настилки бяха безупречни. Поради голямото разстояние между бутоните не задържаха и дълго кал, а малки камъчета нямаха шанс да се задържат.
събота, 31 октомври 2015 г.
Челниците Onnight Geonaute 210 и Silva Trail Runner II
Сега малко за челниците Onnight Geonaute 210 и Silva Trail Runner II
Имам навика, когато се чудя какво да взема от предлаганите на пазара неща, да си правя таблица с моделите, които съм харесал, и с основните им характеристики. По този начин имам прегледност и мога да направя лесна съпоставка между отделните модели. Така направих и с челниците. След като загубих някъде Petzl Tikkina-та си преди два месеца, реших да си потърся по-добро решение, тъй като имах намерение да си правя нощни тренировки из планината. Прегледах доста сайтове, форуми, магазини и в крайна сметка се спрях на няколко. Нямах определен бюджет, но и не можех да отделя много пари, затова бях отхвърлил Lupine и Led Lenser, които по мое мнение са най-доброто на световния пазар. Не бях стигнал още това ниво. Може би някой ден, когато имам спонсори...
Но тъй като в момента сам си се спонсорирам, стесних до Petzl, Silva, Geonaute и Black Diamond. Търсех модели между 20 и 70 лева. Основното изискване беше да са със самостоятелно отделение за батериите и да имат дълъг живот на същите. Оказа се почти невъзможно да се отговори на тези изисквания при този бюджет. При Petzl за този бюджет това е невъзможно поради това, че батериите са в самия челник. Освен това ми направи впечатление, че, колкото по-скъп е даден модел, това предполага по-силно светене, което пък скъсява автоматично живота на батериите. Освен разбира се, ако не са висок клас с големи акумулатори, които се зареждат дълго време. Аз исках да могат да работят с обикновени батерии АА или ААА, като евентуално да могат да се заменят с зареждащи такива NiMh или LiIon. Ако за тези пари можеше да са с някаква добра степен на защита от вода и прах, още по-добре.
Моделът на Black Diamond за съжаление отпадна, защото не беше със самостоятелно отделение за батериите, но неговите характеристики, освен водоустойчивостта, бяха доста близо до това, което търсех. Сложих линка към Декатлон, защото там е с най-ниска цена все още.
Всички модели на Petzl и Silva бяха по-далеч от психологическата граница, която си бях поставил за цената. Тогава трябваше да тръгвам за Германия и реших все пак да взема Onnight Geonaute 210. Купих го, но в последния момент се отказах да го взема с мен и го оставих да ме чака с касовата бележка, за да го върна в магазина. Тъкмо тогава Base Camp направиха петдневна отстъпка на всички артикули с много проценти заради рекорда на Дизела на Ком-Емине (жив и здрав да си, Кириле, за това). Така Silva-та падна до около 90 лева. Поръчах на съпругата ми да го вземе, защото аз вече щях да съм в Унгария примерно. След като се върнах, обаче се отказах да връщам декатлонския и го взех в Париж. В крайна сметка бях изненадан от въпросния челник Onnight Geonaute 210, който струва само 29 лева.
Въпреки възможността да го върна в 30-дневен срок, след голямо колебание не го направих. Реших, че не е зле да имам още един челник за всякакви случаи. Взех го в Париж именно за да го използвам по време на бягане, защото знаех, че през деня ще бъда ангажиран и единственото време за тренировки щеше да е късно вечер.
Предимствата на този челник са ниската цена, малкият размер, ниското тегло, допълнителният горен ремък, който по принцип не е монтиран в опаковката за по-голяма стабилност. Свободното закрепване на ябълковидна глава е удобно и светлината може да се насочва във всички посоки. Слабият режим е доста слаб, но за четене в палатка или намиране на нещо зад някой шкаф е повече от достатъчно. Силният режим е доволно добре при равни или познати терени без изненади. Батериите живеят доста дълго, макар да не мога да го потвърдя все още от опит.
Недостатъците са следните: отделението с батериите има лека, но обратна дъга спрямо овала на главата и при поставяне директно на главата е малко дискомфортно, защото контактната повърхност става твърде малка. Решението е да се носи денонощно, докато не се деформира костта на черепа спрямо дъгата на челника :))). Шегичка. За по кратко носене или с някаква шапка е поносимо. Слаба светлина като цяло дори и в силния режим и с още по-слаба периферия. Моделът има 3 режима на светене, които се превключват с последователно натискане на бутона отгоре. Натискането обаче може да измести светлината, защото самият модул с диодите се държи на една нефелна ябълчица, която по принцип е стегната, но при натискането на бутона, който се намира точно отгоре, с една ръка задължително се измества надолу или в друга произволна посока. Оказва се невъзможно, без да се рискува да се повреди по един или друг начин ремъкът, да се извади кутийката с батериите от него и да се постави във вътрешен джоб например. Устойчивостта на вода и прах също е сравнително ниска IPx4, което се отнася както за самия модул със светлината, така и за отделението с батериите. И май са това.
Другият челник има всички положителни качества на декатлонския, но без недостатъците. Шведите от Silva са се постарали да направят един доста добър челник, който може да се използва както от любители, така и от професионални състезатели. След бягането през нощта в дъжда обаче забелязах и при него някои недостатъци, които могат да се преглътнат заради отстъпката, с която го взех. Челникът при такива тежки условия е май малко слаб. Тези 140 лумена, които има, идват недостатъчни за мокри тежки терени лятото. Предполагам, че в снега би се представил доста по-добре. Давам си сметка обаче, че който и да е челник от дори високите класове вероятно щеше също да ме подразни поради още нещо - при мъгла, а дори и от парата при издишването се получава завеса, която блокира почти напълно виждането. Аз просто променях ъгъла на светене, за да избегна, колкото мога, този ефект. Но все пак предимствата на този челник са следните: много компактен светлинен модул с промяна на ъгъла на светене с леко завъртане нагоре или надолу, широка и удобна лента за главата с допълнителна силиконова лента от вътрешна страна за по-добро сцепление.
Бутонът отстрани се натиска сравнително лесно при включване и смяна на един от двата режима. За изключване бутонът трябва да се задържи за 2-3 секунди, като тогава челникът индикира състоянието на батериите, като светва слабо зелена светлина. Разбира се, когато ти е на главата, няма как да видиш дали свети зелено или не, понеже е доста слабичко.
Може да се вади отделението с батериите и да се поставя на топло под дрехите при студено време, за да се удължи времето за светене. Добра водо и прахо устойчивост - IPx6. Този челник освен това разполага със системата на Silva - Intelligent Light, което означава, че в центъра на виждането светлината е най-силна, но не за сметка на периферията. Светлинното петно встрани е достатъчно ярко и широко, но не дразнещо, за да има човек поглед и в по-тъмните участъци - нещо, което липсва при модела на Декатлон. При него яркото петно в средата доста рязко става по-тъмно само 50-60 см от центъра, т.е. осветява се добре само един по-тесен участък по пътеката и, за да има видимост, трябва да си обръщаш главата в съответната посока.
За съжаление и двата челника (за "декатлонския" съм сигурен) не притежават системата Constant Light, а Standart Light. Constant Light се състои в това, че електрониката, управляваща светодиодите позволява почти равномерно светене от начало до края на заряда на батериите, т.е. поддържа почти едно и също напрежение. Липсата на Constant Light обаче може да се компенсира донякъде с добри алкални батерии, които притежават подобни характеристики - напрежението пада рязко към края на заряда, а не плавно отначало. Мисля,че Standart Light по-скоро се отнася при използването на акумулаторни батерии, които имат точно такова поведение. Светлината е най-силна в началото, а после постепенно отслабва с падането на заряда и съответно на напрежението.
Общата ми оценка за двата челника е много добра за парите, които струват, но Silva-та ми се вижда малко скъп на нормална цена. И двата все пак си остават за ползване в по-непрофесионални среди, защото 140 лумена са малко, ако теренът е тежък или непознат. В този случай ще трябва да се разделите с поне 300-500 лв за висок клас Petzl или по-нисък на Led Lenser и Lupine.
Имам навика, когато се чудя какво да взема от предлаганите на пазара неща, да си правя таблица с моделите, които съм харесал, и с основните им характеристики. По този начин имам прегледност и мога да направя лесна съпоставка между отделните модели. Така направих и с челниците. След като загубих някъде Petzl Tikkina-та си преди два месеца, реших да си потърся по-добро решение, тъй като имах намерение да си правя нощни тренировки из планината. Прегледах доста сайтове, форуми, магазини и в крайна сметка се спрях на няколко. Нямах определен бюджет, но и не можех да отделя много пари, затова бях отхвърлил Lupine и Led Lenser, които по мое мнение са най-доброто на световния пазар. Не бях стигнал още това ниво. Може би някой ден, когато имам спонсори...
Но тъй като в момента сам си се спонсорирам, стесних до Petzl, Silva, Geonaute и Black Diamond. Търсех модели между 20 и 70 лева. Основното изискване беше да са със самостоятелно отделение за батериите и да имат дълъг живот на същите. Оказа се почти невъзможно да се отговори на тези изисквания при този бюджет. При Petzl за този бюджет това е невъзможно поради това, че батериите са в самия челник. Освен това ми направи впечатление, че, колкото по-скъп е даден модел, това предполага по-силно светене, което пък скъсява автоматично живота на батериите. Освен разбира се, ако не са висок клас с големи акумулатори, които се зареждат дълго време. Аз исках да могат да работят с обикновени батерии АА или ААА, като евентуално да могат да се заменят с зареждащи такива NiMh или LiIon. Ако за тези пари можеше да са с някаква добра степен на защита от вода и прах, още по-добре.
Моделът на Black Diamond за съжаление отпадна, защото не беше със самостоятелно отделение за батериите, но неговите характеристики, освен водоустойчивостта, бяха доста близо до това, което търсех. Сложих линка към Декатлон, защото там е с най-ниска цена все още.
Всички модели на Petzl и Silva бяха по-далеч от психологическата граница, която си бях поставил за цената. Тогава трябваше да тръгвам за Германия и реших все пак да взема Onnight Geonaute 210. Купих го, но в последния момент се отказах да го взема с мен и го оставих да ме чака с касовата бележка, за да го върна в магазина. Тъкмо тогава Base Camp направиха петдневна отстъпка на всички артикули с много проценти заради рекорда на Дизела на Ком-Емине (жив и здрав да си, Кириле, за това). Така Silva-та падна до около 90 лева. Поръчах на съпругата ми да го вземе, защото аз вече щях да съм в Унгария примерно. След като се върнах, обаче се отказах да връщам декатлонския и го взех в Париж. В крайна сметка бях изненадан от въпросния челник Onnight Geonaute 210, който струва само 29 лева.
Въпреки възможността да го върна в 30-дневен срок, след голямо колебание не го направих. Реших, че не е зле да имам още един челник за всякакви случаи. Взех го в Париж именно за да го използвам по време на бягане, защото знаех, че през деня ще бъда ангажиран и единственото време за тренировки щеше да е късно вечер.
Предимствата на този челник са ниската цена, малкият размер, ниското тегло, допълнителният горен ремък, който по принцип не е монтиран в опаковката за по-голяма стабилност. Свободното закрепване на ябълковидна глава е удобно и светлината може да се насочва във всички посоки. Слабият режим е доста слаб, но за четене в палатка или намиране на нещо зад някой шкаф е повече от достатъчно. Силният режим е доволно добре при равни или познати терени без изненади. Батериите живеят доста дълго, макар да не мога да го потвърдя все още от опит.
Недостатъците са следните: отделението с батериите има лека, но обратна дъга спрямо овала на главата и при поставяне директно на главата е малко дискомфортно, защото контактната повърхност става твърде малка. Решението е да се носи денонощно, докато не се деформира костта на черепа спрямо дъгата на челника :))). Шегичка. За по кратко носене или с някаква шапка е поносимо. Слаба светлина като цяло дори и в силния режим и с още по-слаба периферия. Моделът има 3 режима на светене, които се превключват с последователно натискане на бутона отгоре. Натискането обаче може да измести светлината, защото самият модул с диодите се държи на една нефелна ябълчица, която по принцип е стегната, но при натискането на бутона, който се намира точно отгоре, с една ръка задължително се измества надолу или в друга произволна посока. Оказва се невъзможно, без да се рискува да се повреди по един или друг начин ремъкът, да се извади кутийката с батериите от него и да се постави във вътрешен джоб например. Устойчивостта на вода и прах също е сравнително ниска IPx4, което се отнася както за самия модул със светлината, така и за отделението с батериите. И май са това.
Другият челник има всички положителни качества на декатлонския, но без недостатъците. Шведите от Silva са се постарали да направят един доста добър челник, който може да се използва както от любители, така и от професионални състезатели. След бягането през нощта в дъжда обаче забелязах и при него някои недостатъци, които могат да се преглътнат заради отстъпката, с която го взех. Челникът при такива тежки условия е май малко слаб. Тези 140 лумена, които има, идват недостатъчни за мокри тежки терени лятото. Предполагам, че в снега би се представил доста по-добре. Давам си сметка обаче, че който и да е челник от дори високите класове вероятно щеше също да ме подразни поради още нещо - при мъгла, а дори и от парата при издишването се получава завеса, която блокира почти напълно виждането. Аз просто променях ъгъла на светене, за да избегна, колкото мога, този ефект. Но все пак предимствата на този челник са следните: много компактен светлинен модул с промяна на ъгъла на светене с леко завъртане нагоре или надолу, широка и удобна лента за главата с допълнителна силиконова лента от вътрешна страна за по-добро сцепление.
Бутонът отстрани се натиска сравнително лесно при включване и смяна на един от двата режима. За изключване бутонът трябва да се задържи за 2-3 секунди, като тогава челникът индикира състоянието на батериите, като светва слабо зелена светлина. Разбира се, когато ти е на главата, няма как да видиш дали свети зелено или не, понеже е доста слабичко.
За съжаление и двата челника (за "декатлонския" съм сигурен) не притежават системата Constant Light, а Standart Light. Constant Light се състои в това, че електрониката, управляваща светодиодите позволява почти равномерно светене от начало до края на заряда на батериите, т.е. поддържа почти едно и също напрежение. Липсата на Constant Light обаче може да се компенсира донякъде с добри алкални батерии, които притежават подобни характеристики - напрежението пада рязко към края на заряда, а не плавно отначало. Мисля,че Standart Light по-скоро се отнася при използването на акумулаторни батерии, които имат точно такова поведение. Светлината е най-силна в началото, а после постепенно отслабва с падането на заряда и съответно на напрежението.
Общата ми оценка за двата челника е много добра за парите, които струват, но Silva-та ми се вижда малко скъп на нормална цена. И двата все пак си остават за ползване в по-непрофесионални среди, защото 140 лумена са малко, ако теренът е тежък или непознат. В този случай ще трябва да се разделите с поне 300-500 лв за висок клас Petzl или по-нисък на Led Lenser и Lupine.
In Paris
Когато ми предложиха да замина за Париж, за да помогна за един проект, доста се поколебах, защото не ми се искаше да се разделям с близките. Този път щеше да е само за седмица, а и тъкмо бях останал без работа. Междувременно обаче се появи възможност да започна нова постоянна работа почти веднага, но в крайна сметка приех да замина.
Понеже ми пратиха адреса на хотела, първата ми работа беше да проверя дали наблизо има паркове. Оказа се, че не е просто парк, а огромна по площ гора нaсред Париж, с малко алеи и пейки. Денивелацията на някои места беше от няколко метра до няколко десетки метра. Редуват се равни участъци със стръмни и къси или дълги и полегати изкачвания. Но за това по-късно.
Понеже истинската ни работа щеше да започне на следващия ден от пристигането, в късния следобед реших да пробвам дали ще мога да открия парка и съответно подхода към него. Грубо бях видял посоката на картата и реших да следвам "безпогрешното" си чувство за ориентация. След продължително лутане из уличките близо до парка, най-после видях една павирана пътека, която водеше със сигурност в гората. На трийсетина метра от началото на пътеката видях вдясно друга сред храстите и се шмугнах в пролуката. Още от хотела улицата си имаше наклон, но сега той ставаше малко по-стръмен. Следвайки посока югозапад, стигнах до пешеходен светофар и пътека, която пресичаше двулентов булевард. Движението беше натоварено, поради което се наложи да натисна бутона, за да пресека. От другата страна започваше широка пътека, посипана със ситно натрошени камъчета. От двете й страни си беше гора - с високи многогодишни дървета, които по-късно разбрах, че са кестени (но не диви), когато в краката ми започнаха да пукат узрелите им плодове. Цялата гора беше прорязана с пътеки във всички посоки, кои по-широки, кои по-тесни. Почти нямаше открити пространства, които да те ориентират. Бях си оставил Fenix-а в България, защото се страхувах да не му се случи нещо, нямах и мобилен интернет, за да се ориентирам по някаква навигация. Оставаше ми само инстинктът. Гледах да запомням къде и в каква посока завивам, за да се върна по същия път, ако се наложи. Доста хора си разхождаха кучетата или караха велосипеди, но не бяха малко и тези, които тичаха ей така. Явно никой не бързаше за никъде (не че аз бързах), защото с лекота настигах и изпреварвах всички, макар да бягах със сравнително бавно темпо, а и често забавях заради непознатия терен.
Скоро се наложи да си включа челника, защото здрачът ставаше мрак, а в някои участъци имаше коренища и камъни. Бях си взел този от Декатлон, защото беше по-евтин от Silva-та, а и не смятах, че ще ми се наложи да бягам по твърде технични терени. Оказах се прав донякъде, но на последната вечер се забих по такива пътеки, че, без да видя, се закачах за корени, газех в кал, блъсках се в клони и изобщо, без да искам, си направих преживяването доволно екстремно. Силно се съмнявам обаче, че челникът щеше да ми помогне особено. В отделна тема ще направя кратко резюме на качествата на челника, за да не натоварвам с излишна информация и без това скучното четиво. ;)
Накрая на сесията установих, че съм останал сам или почти сам в парка. От време на време виждах по чифт светещи очи на петдесетина метра пред мен, които се оказваха на куче, разхождано от някоя закъсняла баба или дядо. Нямах идея как се оправят в тъмното и не ги ли беше страх (явно не). От няколко страни в парка може да се влиза с кола и има обособени асфалтирани алеи и пространства с паркоместа, на които виждах коли със загасени светлини, но със запотени отвътре стъкла. В други нямаше никой. Вероятно собствениците си спортуваха или разхождаха домашните си любимци. Тук е мястото да спомена, че в този голям град, който прекосих на шир и длъж, не видях нито едно бездомно куче или котка. Освен в гората, където веднъж видях котешки очи и усетих миризма на язовци.
За една седмица, поради невъзможност за повече, направих само три бягания. Третото беше последната вечер. Излязох късно, което предполагаше и по-самотно занимание. Не валеше като преди два дни, но пък по някои пътеки калта беше доста. Понеже за една седмица слънце не видях, а предния ден беше валяло, естественото продължение на дъжда беше калта. В интерес на истината това бяха само участъци в ниски места и където нямаше добро оттичане на водата. Иначе в по-голямата си част пътеките бяха твърди, макар и доста влажни. Направих почти две пълни обиколки на парка, като се стараех да минавам по непознати пътеки и да удължавам повече пътя си. На места се налагаше да забавям доста темпото, защото изкачването беше прекалено стръмно за подтичване или пък имаше прекалено много кал. Неусетно километрите станаха двайсетина, докато се прибера до хотела, и аз все пак си донесох по грайферите на обувките кал от парка. Френска кал от парижкия парк, по японските обувки, произведени във Виетнам. Бягането беше удоволствие, дори когато валеше слабичко и наоколо нямаше никой. Чистотата в парка беше почти безупречна с леки изключения. Явно посетителите не си хвърляха боклуците навсякъде, макар да нямаше нито един кош или контейнер.
И те така. Иначе Париж си е Париж. Който е ходил, знае за какво говоря. Арка, кула, мелница, друга арка, лувър, монмартр и прочие съсредоточия на хора, много хора. Метро (с гуми), коли, мотопеди, тротинетки, велосипеди и почти всеки втори с марки от Декатлон. Повечето учтиви с приветливи лица, добре облечени, но не скъпо. Жените поддържани, както и мъжете де. Не се сещам да съм видял дебел човек там. Съвсем нормално да видиш добре облечени жени или мъже да отиват на работа с тротинетка например. Разликата между този път и последния, когато бях там, се оказа още по-големият брой индийци, араби и подобни, както и многото вело-таксита около кулата и Конкорд. Сериозният бежански натиск в столицата не се усеща много, но често може да се видят военни патрули с автомати по оживените места или групи полицаи да претърсват или проверяват съмнителни типове. На фона на това процъфтяват игрите от типа "тука има, тука няма" около големите туристически обекти. За съжаление има страшно много хора, които се връзват и си дават парите на румънските цигани. Но това предполагам е нормално за целия свят. Просто живея в някаква заблуда, че в Европа няма престъпност или поне не такава каквато в България.
Понеже ми пратиха адреса на хотела, първата ми работа беше да проверя дали наблизо има паркове. Оказа се, че не е просто парк, а огромна по площ гора нaсред Париж, с малко алеи и пейки. Денивелацията на някои места беше от няколко метра до няколко десетки метра. Редуват се равни участъци със стръмни и къси или дълги и полегати изкачвания. Но за това по-късно.
Понеже истинската ни работа щеше да започне на следващия ден от пристигането, в късния следобед реших да пробвам дали ще мога да открия парка и съответно подхода към него. Грубо бях видял посоката на картата и реших да следвам "безпогрешното" си чувство за ориентация. След продължително лутане из уличките близо до парка, най-после видях една павирана пътека, която водеше със сигурност в гората. На трийсетина метра от началото на пътеката видях вдясно друга сред храстите и се шмугнах в пролуката. Още от хотела улицата си имаше наклон, но сега той ставаше малко по-стръмен. Следвайки посока югозапад, стигнах до пешеходен светофар и пътека, която пресичаше двулентов булевард. Движението беше натоварено, поради което се наложи да натисна бутона, за да пресека. От другата страна започваше широка пътека, посипана със ситно натрошени камъчета. От двете й страни си беше гора - с високи многогодишни дървета, които по-късно разбрах, че са кестени (но не диви), когато в краката ми започнаха да пукат узрелите им плодове. Цялата гора беше прорязана с пътеки във всички посоки, кои по-широки, кои по-тесни. Почти нямаше открити пространства, които да те ориентират. Бях си оставил Fenix-а в България, защото се страхувах да не му се случи нещо, нямах и мобилен интернет, за да се ориентирам по някаква навигация. Оставаше ми само инстинктът. Гледах да запомням къде и в каква посока завивам, за да се върна по същия път, ако се наложи. Доста хора си разхождаха кучетата или караха велосипеди, но не бяха малко и тези, които тичаха ей така. Явно никой не бързаше за никъде (не че аз бързах), защото с лекота настигах и изпреварвах всички, макар да бягах със сравнително бавно темпо, а и често забавях заради непознатия терен.
Скоро се наложи да си включа челника, защото здрачът ставаше мрак, а в някои участъци имаше коренища и камъни. Бях си взел този от Декатлон, защото беше по-евтин от Silva-та, а и не смятах, че ще ми се наложи да бягам по твърде технични терени. Оказах се прав донякъде, но на последната вечер се забих по такива пътеки, че, без да видя, се закачах за корени, газех в кал, блъсках се в клони и изобщо, без да искам, си направих преживяването доволно екстремно. Силно се съмнявам обаче, че челникът щеше да ми помогне особено. В отделна тема ще направя кратко резюме на качествата на челника, за да не натоварвам с излишна информация и без това скучното четиво. ;)
Накрая на сесията установих, че съм останал сам или почти сам в парка. От време на време виждах по чифт светещи очи на петдесетина метра пред мен, които се оказваха на куче, разхождано от някоя закъсняла баба или дядо. Нямах идея как се оправят в тъмното и не ги ли беше страх (явно не). От няколко страни в парка може да се влиза с кола и има обособени асфалтирани алеи и пространства с паркоместа, на които виждах коли със загасени светлини, но със запотени отвътре стъкла. В други нямаше никой. Вероятно собствениците си спортуваха или разхождаха домашните си любимци. Тук е мястото да спомена, че в този голям град, който прекосих на шир и длъж, не видях нито едно бездомно куче или котка. Освен в гората, където веднъж видях котешки очи и усетих миризма на язовци.
За една седмица, поради невъзможност за повече, направих само три бягания. Третото беше последната вечер. Излязох късно, което предполагаше и по-самотно занимание. Не валеше като преди два дни, но пък по някои пътеки калта беше доста. Понеже за една седмица слънце не видях, а предния ден беше валяло, естественото продължение на дъжда беше калта. В интерес на истината това бяха само участъци в ниски места и където нямаше добро оттичане на водата. Иначе в по-голямата си част пътеките бяха твърди, макар и доста влажни. Направих почти две пълни обиколки на парка, като се стараех да минавам по непознати пътеки и да удължавам повече пътя си. На места се налагаше да забавям доста темпото, защото изкачването беше прекалено стръмно за подтичване или пък имаше прекалено много кал. Неусетно километрите станаха двайсетина, докато се прибера до хотела, и аз все пак си донесох по грайферите на обувките кал от парка. Френска кал от парижкия парк, по японските обувки, произведени във Виетнам. Бягането беше удоволствие, дори когато валеше слабичко и наоколо нямаше никой. Чистотата в парка беше почти безупречна с леки изключения. Явно посетителите не си хвърляха боклуците навсякъде, макар да нямаше нито един кош или контейнер.
И те така. Иначе Париж си е Париж. Който е ходил, знае за какво говоря. Арка, кула, мелница, друга арка, лувър, монмартр и прочие съсредоточия на хора, много хора. Метро (с гуми), коли, мотопеди, тротинетки, велосипеди и почти всеки втори с марки от Декатлон. Повечето учтиви с приветливи лица, добре облечени, но не скъпо. Жените поддържани, както и мъжете де. Не се сещам да съм видял дебел човек там. Съвсем нормално да видиш добре облечени жени или мъже да отиват на работа с тротинетка например. Разликата между този път и последния, когато бях там, се оказа още по-големият брой индийци, араби и подобни, както и многото вело-таксита около кулата и Конкорд. Сериозният бежански натиск в столицата не се усеща много, но често може да се видят военни патрули с автомати по оживените места или групи полицаи да претърсват или проверяват съмнителни типове. На фона на това процъфтяват игрите от типа "тука има, тука няма" около големите туристически обекти. За съжаление има страшно много хора, които се връзват и си дават парите на румънските цигани. Но това предполагам е нормално за целия свят. Просто живея в някаква заблуда, че в Европа няма престъпност или поне не такава каквато в България.
сряда, 14 октомври 2015 г.
No chapter
Понякога имам моменти, когато се чудя дали наистина има смисъл във всичко, което правя или не правя. И дали, ако в един момент остана сам, ще мога да намеря смисъл да продължа. Знам, че трябва да го правя за себе си най-малкото, но когато загубиш целта, посоката или идеята дори за следващия ден, е трудно да бъдеш оптимист и да правиш неща за живота си. Тогава си казваш, че просто трябва да стиснеш зъби и да продължиш да крачиш, защото оставането на едно място ще е предателство спрямо самия теб. Че трябва да изживееш всичко, за да не си живял с изгубено време. Че трябва да си толкова силен, колкото си, а не по-силен, за да продължиш да бъдеш себе си.
Защото да продължиш да бъдеш себе си всъщност е едно от най-трудните неща, които можеш да постигнеш в тази реалност и в това съществуване. Не се съмнявам в единството на съществуването на измеренията и вероятно това ме кара понякога да се усмихвам. Можеш да тръгнеш, да спреш или да се върнеш. Оцеляването ти може би зависи от това дали искаш да оцелееш. Ако си решил да загубиш, това пак е решение и можеш да останеш. Ако се върнеш назад, можеш да спечелиш, но никога няма да разбереш какво е имало зад ъгъла и цял живот ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си бил продължил...
Има моменти и когато няма друг начин да спреш сълзите си, освен да оставиш вятъра да ги изсуши от очите ти. Да излезеш навън, да разпериш криле и да полетиш. Да погледнеш живота отгоре и да се увериш, че уж очевидните неща не са това, а съвсем друго, което пък ще те накара да бъдеш различен. Завинаги.
Защото да продължиш да бъдеш себе си всъщност е едно от най-трудните неща, които можеш да постигнеш в тази реалност и в това съществуване. Не се съмнявам в единството на съществуването на измеренията и вероятно това ме кара понякога да се усмихвам. Можеш да тръгнеш, да спреш или да се върнеш. Оцеляването ти може би зависи от това дали искаш да оцелееш. Ако си решил да загубиш, това пак е решение и можеш да останеш. Ако се върнеш назад, можеш да спечелиш, но никога няма да разбереш какво е имало зад ъгъла и цял живот ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си бил продължил...
Chapter Three: The Big Journey
Имах намерение да пресека Витоша от юг на север през Черни връх и смятах да бъде събота, за да мога да си почина в неделя. Нo тази събота трябваше да работя повече от единадесет часа, за да местим апаратите от една лаборатория. Така или иначе бях решил обаче, затова в неделя станах рано, но, докато се приготвя, излязох едва към осем без нещо. С метрото слязох на метростанция Жолио-Кюри и за 5 мин. бях на автогара Юг. Отвън нямаше никакви табели и влязох вътре, поне на касата да потърся информация. Леличката ми каза, че единственият начин да стигна до Ярлово е да отида до Самоков и оттам да хвана в 11:00 автобусче до селото. Нямаше начин да се случи сутринта. Затова реших да проверя на бившата автостанция Дървеница дали няма някой автобус в тази посока. Качих се пак на метрото и слязох на станция Мусагеница. От там пеша до автостанцията, която не съществуваше вече. Имаше спирка, а до нея залепена стаичка където са се продавали билети, но всичко беше обрасло в трева и хора не се виждаха да чакат. Така че продължих по бул. Климент Охридски към околовръстното. Движението започваше да се увеличава, а аз трябваше да вървя по платното или почти, защото там няма никъде тротоари освен малко в началото до бившите сгради на Балканкар.
На първата спирка по булеварда имаше електронно табло и списък с номерата на автобусите и техните спирки. Имаше за Железница, но беше чак след 45 минути. Реших, че не си струва да чакам и че ще се кача с кабинковия лифт до Алеко, пък после щях да му мисля. Към 9:15 бях на долна станция и се качих. Нямаше още много хора, изчаках пред мен да се качи двойка майка и син и се качих след тях сам в кабинка. След междинната на Лалето си сложих компресиращите чорапи, сложих си и гетите, но без да прекарвам ластиците под обувките, наместих си телефона със слушалките в единия от джобовете на раницата и, без да губя време, след като слязох, се насочих към Алеко през Голи връх. Отново бързах, отново изпреварвах хора, но този път реших да постоя малко повече на Черни връх, за да преценя накъде да тръгна.
Оглеждайки се и ровейки в един от тракерите за маршрута, който си бях качил, попаднах на една малка табелка, закрепена върху един от големите камъни зад заслона. Снимах я и се насочих в противоположна посока, за да търся маркировката надолу.
Имаше доста хора и реших да се възползвам. Едни възрастни хора тъкмо бяха дошли и седнаха недалеч от мен малко по-надолу от върха в южна посока. Попитах ги дали са слизали към Ярлово. Отговориха ми, че не са, но пък бяха сигурни за посоката и аз почти забравих да им благодаря. Бързах да се махна от навалицата и да остана сам. Затичах надолу по една пътека, която в крайна сметка трябваше да ме отведе до маркировката с коловете към двата маршрута за Чуйпетлово и Ярлово и за Железница и Бистрица. Междувременно се разминах с един доста колоритен човечец на около 40-50 години, с брада и дълга коса, който си стоеше просто по бански между камъните и се печеше прав. Не знам защо, но направих асоциация с филма "Дюс Бигалоу - Американски Жиголо". Сигурно защото ми напомни за онзи професионалист, чиито аквариум Дюс потроши, докато се правеше на атлет. След километър стигнах до двама млади мъже, които попитах откъде идват. Идваха от Железница.
Реших, че техният маршрут ще ми е кратък, и тръгнах по дясната пътека, която щеше да ме отведе до вр. Сива грамада. Междувременно пак успях да си намокря едната обувка в един поток. Малко преди да подмина една, мммм, баба да речем. Жената беше сигурно към 80. По бански надолу, а нагоре с риза и голяма туристическа раница. В гръб помислих, че е мъж, но, когато се разминавахме, видях, че всъщност е жена или поне е била такава. Поздравих културно, но тя само изсумтя, явно изненадана от моето присъствие. Наоколо нямаше наистина никой поне в околвръст от няколко стотин метра.
След това на Сива грамада се засякох с една млада двойка добре екипирани туристи и това беше. Оттам чак до Ярлово не срещнах абсолютно никого. Теренът беше сравнително лек, но след още няколко стотин метра стана доста стръмно и пръстите на караката ми започнаха да ме болят. Стремях се да поддържам стабилно темпо и си бях пуснал един микс за бягане с дискотечни хитове от 80-те и 90-те години, а и по-нови. Не се получаваше обаче да бъда в такт с музиката. Или беше прекалено бързо или твърде бавно.
Ярлово се виждаше долу в подножието, но ми се струваше толкова далече, че изобщо не си представях да го стигна. След 2-3 километра наклонът беше вече по-поносим, но пък слънцето започна да напича. Чух двигател на мотор, дори усетих бензиновите изпарения и се учудих как така в природния парк Витоша има някой безумец с кросов мотор да си играе на мъжле. Спускането продължаваше да е все така стръмно и без никаква сянка. Скоро стигнах до първото разклонение за Чуйпетлово. Пътеката се разклоняваше на 3, като в дясно беше за Чуйпетлово, в средата - за Ярлово и в ляво - пак за Ярлово. Средната пътека обаче се изкачваше стръмно нагоре по едно възвишение и бе никаква сянка. Затова предпочетох да тръгна на ляво. Пътят вече влизаше на сянка и си извадих фурмите малко да хапна. Тичах и ядях и същото в обратен ред пак така. След километър или два стигнах до още един разклон за Чуйпетлово. След това щеше да има още два и, макар да се подвуомих дали да тръгна нататък и да мина обиколната на Витоша в обратна посока, реших, че ще ми е много. Сега като се замисля, може би не беше чак толкова лоша идея. Пътят ту излизаше на голи места, ту минаваше под дърветата, но общо взето повече се движех по слънцето. Скоро стигнах до познатия път от маратона и след още километър видях наблизо къщите на селото. Пресякох по добре познатите камъни потока и продължих вече по асфалта на първата улица. Бързо минах центъра, като само спрях да снимам чешмата и църкват,а на които не бях обърнал внимание по време на маратона.
Подминах и стигнах до училището, беседката и чешмата, от която имах намерение да си напълня вода. Оставих си нещата в беседката и отидох до чешмата да се измия. Знаех, че ще трябва да се напрегна по нататък, за да мога да стигна до Ярема. Трасето минаваше през плавни и не толкова плавни изкачвания и съвсем леки спускания, но по-лошото беше, че през по-голямата част от времето щях да бъда на слънце, а температурата вече започваше да се покачва доста и наближаваше 30 градуса. Затова реших да седна и да хапна единия от сандвичите си, за да имам сили да продължа. Докато ядях, зад мен се чуха гласове. Бяха четирима колоездачи, които спряха до чешмата, за да починат вероятно и за да си напълнят вод. Явно бяха повече, защото коментираха, че на са виждали еди-кого, защото бил изостанал. Опитаха да му звъннат, но точно в този участък от обиколната на Витоша между Чуйпетлово и Ярлово имаше доста места, където обхватът на мобилните телефони се губеше. Не им обърнах много внимание, а и те си тръгнаха бързо. Реших да не губя повече време и завърших с десерт медче. Намокрих си шапката на чешмата и яхнах вятъра към края на селото.
В далечината видях колоездачите да бутат на първото сериозно изкачване, което не беше дълго, но достатъчно стръмно, за да не могат да въртят педалите. Явно се движех по-бързо от тях, защото след километър-два започнах да ги настигам. Скоро изпреварих един, после втори. Поздравявах ги, но не се бавех, защото знаех, че, след като влезем в гората и пътеката вече не е с такова изкачване, ще ме изпреварят. Знаех защо са там и те знаеха защо аз съм там. Просто тичах и от време на време вървях. След поредната порция мокрене на краката в едно от ручейчетата, които пресичаха пътя, осъзнах (за пореден път), че не е добре да бягам с мокри крака и, след като минах заслона и влязох в гората, седнах на един камък, събух си обувките и оставих вятъра да ми изсуши чорапите. Десет минути не бяха достатъчни, но бях решил да изчакам байкърите да ме изпреварят, за да не си пречим по тясната пътека до алеята на Ярема, откъдето започваше спускането към Железница. Както ги бях изпреварил всичките, така един по един през две-три минути се изнизаха покрай мен.
Обух се, станах от камъка и продължих по пътеката между дърветата. Съвсем скоро излязох на улицата, която се спускаше стръмно надолу към чешмата на Ярема. От двете страни се редяха вилички и приятни дворни местенца. Някъде строяха, а някъде имаше и изоставени строежи. В края на улицата, в дясно, точно на главния път имаше чешма. Изчаках хората, които си пълнеха туби, измих се, намокрих си шапката, напълних си вода в резервоара на раницата и продължих по асфалтовия път. Много безумни шофьори има в България. За пореден път се убеждавам, но това е друга тема. След една права отсечка следваше десен завой и след него трябваше да тръгна надясно през полето и после през гората, за да изляза на последната спирка на автобус 69 над Железница, ако исках да следвам маршрута на Витоша 100. Някак не си представях обаче да се спускам толкова продължително към Железница и реших да поема по главния път. С колите не беше особено приятно, но пък нямаше стръмни спускания и коренища, а и вероятно щях да спестя някой и друг километър.
В един момент се зачудих дали да не потърся пътека към планината, но реших, че ще трябва да се изкачвам, а не ми се искаше да се напъвам в жегата. Седнах само на едно място пак да си изсушавам краката, но нямаше особен ефект, и просто много си разхлабих връзките на обувките. Влачех се с около десет километра в час, но усещах как ми се загряват и протриват пръстите на левия крак. Подминах спирката и продължих по маршрута. След километър пътеката вече влизаше в гората и използвах една купчина камъни, на която да седна и да си сложа лепенки. Имах само две големи и едната сложих на големия си пръст, а другата на възглавничката пред пръстите. Вече имах мехури, но се надявах да не се спукат, преди да се прибера. Упътих 3 жени, които не знаеха накъде отиват, към спирката и скочих отново да бягам. Не бях стигнал до тази част на обиколната и ми беше интересно какво съм изпуснал. Първо впечатление ми направи един мост, какъвто нямаше никъде, където бях ходил на Витоша. По пътеката бяха общо три - построени на места, където трябваше да се пресече дълбоко дере с вода. После пък се появи един асансьор в нищото... (след това щях да видя още два такива).
Не можах да оприлича тези постройки на нищо друго в първия момент. Представих си как влизаш в тях и се понасяш надолу към долната земя или до някакви военни тайни съоръжения на стотици метри под нас. При един от тях се приближих и чух вътре шум от помпа и предположих, че наистина има помпа от някой каптаж. Иначе тук вече имаше и доста хора, които се разхождаха. След няколко километра стигнах до един завой по маршрута, който правеше почти 180 градуса и пресичаше рекичка. Мястото явно беше популярна дестинация за пикници и имаше доста семейства с деца, както и съответната миризма на скара, песни на ЦСКА или на някой подобен отбор. Спрях за малко, тъй като имах поне 2-3 опции за посока, но видях табелките за Витоша 100 и хванах една пътека, която се изкачваше над широкия път, който водеше до тази местност. Вдясно под мен започнаха да се отдалечават главите на хората, които вече си тръгваха, и доста време моята пътека и пътят отдолу се движеха почти успоредно, но с много метри разлика във височината. Скоро глъчката почти не се чуваше, пътеката стана сенчеста. Според една табела оттук започваше пътека от Железница до Бистрица, наречена Галунка и дълга 4300 метра.
Казах си, че е много малко даже, и продължих да поздравявам някакви хора. От време на време ходех, но установих, че някак по-добре се чувствам, като бягам, защото не ми се търкаха толкова мехурите на краката, а и все пак се придвижвах доста по-бързо. Нямаше особено интересни неща по пътеката, освен на едно място пейка, на която седеше жена. Усмихваше се отнесено и гледаше някъде пред себе си. Като отместих погледа си вдясно видях на около седем-осем метра дърво, под което стояха още двама души пак на една пейка. На самото дърво ми се стори, че имаше табела, но някак не ми се спираше да чета какво точно пише на нея. Цялата картинка беше малко нереална. Може би дървото беше специално, не знам. Но реших следващия път да сляза до него и да прочета какво пише на него.
Скоро след като стигнах края на пътеката, отбелязана с подобни табели като в началото, се натъкнах на една още по-сюрреалистична гледка. Насреща ми се задаваше една тумба цигани. За първи път виждах в планината цигани, още повече толкова много. Малки, големи, млади и не толкова. Втори културен шок изживях, след като не чух да говорят на цигански, а на български. Абсолютно всички. Следващата изненада беше, че всички носеха найлонови торбички или по-големи такива. Всички. В една от торбите забелязах кори от диня и тогава вече ми идваше да ги запрегръщам. Не стига, че водеха съвсем интелигентни разговори, не стига, че говореха български, не стига, че бяха в планината, ами си бяха обрали и боклуците след пикника. Не бяха с раници, но това не има пречеше да се държат като хора, а не като пишман туристите, които виждам всеки път, като обикалям баирите и горите.
По едно време ме настигнаха байкъри, като първият ме уведоми, че след него има още трима. Нямаше нужда да ми го казва, защото ги чувах и виждах, а и се усетих, че няма как да се разминем ако не им дам път. Отсечката беше тясна заради кал и клони и просто се дръпнах настрани, докато минат. Скоро ги понастигнах, че дойде малко изкачване, но бързо взеха преднина и спрях да ги чувам. Все още не бях стигнал до познати места по пътеката. Минах много беседки с пейки и хора, които си почиваха. Имаше и табелки с посоките за Бистрица и Железница, но не и за Симеоново.
Стигайки до една чешмичка, реших да поседна на пейчицата до нея, да почина и да хапна малко фурми, че усетих как започва да ми прималява. След обилната закуска със салата и сандвича в Ярлово бях ял само 4-5 сухи пълнозърнести сладки, които си бях купил от "Пекарната" на бул. "В. Левски". Напълних си студена вода, извадих си фурмите и се заоглеждах. След малко мина един човек над 50, висок, по къси гащи. Появи се по една пътека, която беше в посока Бистрица. Попитах го накъде точно води пътеката, а той ме контрира с въпроса закъде съм се запътил. Приличаше на баровец, който си поддържа формата и си знае възможностите. Упъти ме и тръгна да бяга нагоре с добро темпо. След малко станах и аз.
Затичах леко нагоре, дъвчейки фурми, и се заоглеждах за място, което максимално да прилича на описаното от него. Установих, че вече не виждам хора наоколо. Беше станало почти 7 вечерта, аз още не бях стигнал Симеоново. Не знаех къде се намирам и още колко ми остава. Телефонът отдавна беше издъхнал след музиката и снимките и поне два постоянно включени тракера. Затова си казах, че следващия път, като се зачудя дали да си взема соларното зарядно, да си го взема, а не да се чудя. Не знам кога, но този човек по едно време се появи пред мен и ми каза, че след стотина метра ще стигна до разклонението за Симеоново.
Разклонението се оказа маркираната пътека за Витоша 100 и наистина водеше до Симеоново. Бях минавал неведнъж от там. Заслизах надолу, но се сетих, че, ако искам да изляза на онзи път, който излиза на Бистришко преди пречиствателната станция, ще трябва по някое време да се отклоня надясно. Стигнах и до този момент и, макар да не бях сигурен, тръгнах по доста по-обраслия коларски път вдясно. От доста време нямаше абсолютно никой. Дори и да бях на грешната пътека, нямаше как да разбера, докато не стигна до края й. След 200-300 метра стигнах до много висока трева, коприва, къпини, пътят стана пътека, но все още си личеше. Прескачах паднали дървета, пак къпини и коприва, и тогава ме осени споменът, че съм минавал и друг път оттук преди няколко месеца. Просто не можах да позная мястото заради многото израснала трева.
Скоро стигнах и до дерето, по което веднъж си бях направил няколко качвания и спускания за тренировка. Сега обаче болките в краката ми не ми позволиха да се спускам с по-висока скорост от тази на пенсиониран заек. Където трябваше да правя по-големи крачки, си пъшках, а на места виках от болка и бях мнооого щастлив, че няма жива душа наблизо, ако не броим птиците, които ми се смееха в клоните на дъбовете. Сега слизането по това дере ми отне толкова време, колкото три пъти слизане и качване, когато бях последния път тук. Най-после излязох на хоризонталната пътека, която след петдесетина метра слизаше към Бистришко шосе. Бързо пресякох пътя, за да не ме отнесе някой шьофьорин :) и пропълзях по черния път към пречиствателната станция. Вече плувах в мъгла и не усетих как стигнах до метростанцията. Не се колебах много и слязох да взема метрото.
"Слязох" е силна дума, защото по-скоро се изхлузвах от стъпало на стъпало. Беше ме срам да използвам асансьор. Това ми беше третото качване на метро днес, а имах чувството, че е било преди седмица. Влакът беше на перона и се качих в предните вагони. Стоях прав, държах се за тръбите горе и се чудех кога все пак ще тръгне този влак. Почти не помня как съм се дотътрил до вкъщи. Тук вече ползвах асансьора до седмия етаж, като през цялото време се чудех как ще си събуя обувките и чорапите. Някак се добрах до банята, стоях под душа, изпрах си обувките и, като излязох, така ме втресе, че започнаха да ми тракат зъбите. Принудих се да включа сешоара, за да се стопля, и след десетина минути вече бях облечен. Започнах да си готвя, мисля, соеви хапки, които бях сварил още предната вечер.
Равносметката. Няма равносметка. Телефонът ми се изключи много километри преди да стигна до последния разклон за обиколната. Не знаех колко километра съм изминал. Знаех само, че десният ми крак е с много болки при тазобедрената става, левият ми крачен палец е набит и вероятно щеше да посинее, нямах вечеря и трябваше да ходя на следващия ден на работа. И се запитах за пореден път защо го правя. Най абсурдното след такова нещо е да кажа, че ми харесва. Но е факт. Харесва ми да съм уморен, да ме болят краката след дълги преходи, но, припомняйки си денят, съм доволен от това, което съм направил, от гледките, които съм видял, от начина, по който съм се чувствал, или дори от хората, които съм срещнал. Някак бягането ти отваря повече посоки за мислене.
На първата спирка по булеварда имаше електронно табло и списък с номерата на автобусите и техните спирки. Имаше за Железница, но беше чак след 45 минути. Реших, че не си струва да чакам и че ще се кача с кабинковия лифт до Алеко, пък после щях да му мисля. Към 9:15 бях на долна станция и се качих. Нямаше още много хора, изчаках пред мен да се качи двойка майка и син и се качих след тях сам в кабинка. След междинната на Лалето си сложих компресиращите чорапи, сложих си и гетите, но без да прекарвам ластиците под обувките, наместих си телефона със слушалките в единия от джобовете на раницата и, без да губя време, след като слязох, се насочих към Алеко през Голи връх. Отново бързах, отново изпреварвах хора, но този път реших да постоя малко повече на Черни връх, за да преценя накъде да тръгна.
Имаше доста хора и реших да се възползвам. Едни възрастни хора тъкмо бяха дошли и седнаха недалеч от мен малко по-надолу от върха в южна посока. Попитах ги дали са слизали към Ярлово. Отговориха ми, че не са, но пък бяха сигурни за посоката и аз почти забравих да им благодаря. Бързах да се махна от навалицата и да остана сам. Затичах надолу по една пътека, която в крайна сметка трябваше да ме отведе до маркировката с коловете към двата маршрута за Чуйпетлово и Ярлово и за Железница и Бистрица. Междувременно се разминах с един доста колоритен човечец на около 40-50 години, с брада и дълга коса, който си стоеше просто по бански между камъните и се печеше прав. Не знам защо, но направих асоциация с филма "Дюс Бигалоу - Американски Жиголо". Сигурно защото ми напомни за онзи професионалист, чиито аквариум Дюс потроши, докато се правеше на атлет. След километър стигнах до двама млади мъже, които попитах откъде идват. Идваха от Железница.
Реших, че техният маршрут ще ми е кратък, и тръгнах по дясната пътека, която щеше да ме отведе до вр. Сива грамада. Междувременно пак успях да си намокря едната обувка в един поток. Малко преди да подмина една, мммм, баба да речем. Жената беше сигурно към 80. По бански надолу, а нагоре с риза и голяма туристическа раница. В гръб помислих, че е мъж, но, когато се разминавахме, видях, че всъщност е жена или поне е била такава. Поздравих културно, но тя само изсумтя, явно изненадана от моето присъствие. Наоколо нямаше наистина никой поне в околвръст от няколко стотин метра.
 |
| Колко близо и колко далеч |
 |
| Чешмата в с. Ярлово |
 | |||
| Църквата в с. Ярлово |
В далечината видях колоездачите да бутат на първото сериозно изкачване, което не беше дълго, но достатъчно стръмно, за да не могат да въртят педалите. Явно се движех по-бързо от тях, защото след километър-два започнах да ги настигам. Скоро изпреварих един, после втори. Поздравявах ги, но не се бавех, защото знаех, че, след като влезем в гората и пътеката вече не е с такова изкачване, ще ме изпреварят. Знаех защо са там и те знаеха защо аз съм там. Просто тичах и от време на време вървях. След поредната порция мокрене на краката в едно от ручейчетата, които пресичаха пътя, осъзнах (за пореден път), че не е добре да бягам с мокри крака и, след като минах заслона и влязох в гората, седнах на един камък, събух си обувките и оставих вятъра да ми изсуши чорапите. Десет минути не бяха достатъчни, но бях решил да изчакам байкърите да ме изпреварят, за да не си пречим по тясната пътека до алеята на Ярема, откъдето започваше спускането към Железница. Както ги бях изпреварил всичките, така един по един през две-три минути се изнизаха покрай мен.
Обух се, станах от камъка и продължих по пътеката между дърветата. Съвсем скоро излязох на улицата, която се спускаше стръмно надолу към чешмата на Ярема. От двете страни се редяха вилички и приятни дворни местенца. Някъде строяха, а някъде имаше и изоставени строежи. В края на улицата, в дясно, точно на главния път имаше чешма. Изчаках хората, които си пълнеха туби, измих се, намокрих си шапката, напълних си вода в резервоара на раницата и продължих по асфалтовия път. Много безумни шофьори има в България. За пореден път се убеждавам, но това е друга тема. След една права отсечка следваше десен завой и след него трябваше да тръгна надясно през полето и после през гората, за да изляза на последната спирка на автобус 69 над Железница, ако исках да следвам маршрута на Витоша 100. Някак не си представях обаче да се спускам толкова продължително към Железница и реших да поема по главния път. С колите не беше особено приятно, но пък нямаше стръмни спускания и коренища, а и вероятно щях да спестя някой и друг километър.
В един момент се зачудих дали да не потърся пътека към планината, но реших, че ще трябва да се изкачвам, а не ми се искаше да се напъвам в жегата. Седнах само на едно място пак да си изсушавам краката, но нямаше особен ефект, и просто много си разхлабих връзките на обувките. Влачех се с около десет километра в час, но усещах как ми се загряват и протриват пръстите на левия крак. Подминах спирката и продължих по маршрута. След километър пътеката вече влизаше в гората и използвах една купчина камъни, на която да седна и да си сложа лепенки. Имах само две големи и едната сложих на големия си пръст, а другата на възглавничката пред пръстите. Вече имах мехури, но се надявах да не се спукат, преди да се прибера. Упътих 3 жени, които не знаеха накъде отиват, към спирката и скочих отново да бягам. Не бях стигнал до тази част на обиколната и ми беше интересно какво съм изпуснал. Първо впечатление ми направи един мост, какъвто нямаше никъде, където бях ходил на Витоша. По пътеката бяха общо три - построени на места, където трябваше да се пресече дълбоко дере с вода. После пък се появи един асансьор в нищото... (след това щях да видя още два такива).
 |
| Бетонните асансьори |
 |
| Началото на панорамната пътека откъм Железница |
Скоро след като стигнах края на пътеката, отбелязана с подобни табели като в началото, се натъкнах на една още по-сюрреалистична гледка. Насреща ми се задаваше една тумба цигани. За първи път виждах в планината цигани, още повече толкова много. Малки, големи, млади и не толкова. Втори културен шок изживях, след като не чух да говорят на цигански, а на български. Абсолютно всички. Следващата изненада беше, че всички носеха найлонови торбички или по-големи такива. Всички. В една от торбите забелязах кори от диня и тогава вече ми идваше да ги запрегръщам. Не стига, че водеха съвсем интелигентни разговори, не стига, че говореха български, не стига, че бяха в планината, ами си бяха обрали и боклуците след пикника. Не бяха с раници, но това не има пречеше да се държат като хора, а не като пишман туристите, които виждам всеки път, като обикалям баирите и горите.
По едно време ме настигнаха байкъри, като първият ме уведоми, че след него има още трима. Нямаше нужда да ми го казва, защото ги чувах и виждах, а и се усетих, че няма как да се разминем ако не им дам път. Отсечката беше тясна заради кал и клони и просто се дръпнах настрани, докато минат. Скоро ги понастигнах, че дойде малко изкачване, но бързо взеха преднина и спрях да ги чувам. Все още не бях стигнал до познати места по пътеката. Минах много беседки с пейки и хора, които си почиваха. Имаше и табелки с посоките за Бистрица и Железница, но не и за Симеоново.
Стигайки до една чешмичка, реших да поседна на пейчицата до нея, да почина и да хапна малко фурми, че усетих как започва да ми прималява. След обилната закуска със салата и сандвича в Ярлово бях ял само 4-5 сухи пълнозърнести сладки, които си бях купил от "Пекарната" на бул. "В. Левски". Напълних си студена вода, извадих си фурмите и се заоглеждах. След малко мина един човек над 50, висок, по къси гащи. Появи се по една пътека, която беше в посока Бистрица. Попитах го накъде точно води пътеката, а той ме контрира с въпроса закъде съм се запътил. Приличаше на баровец, който си поддържа формата и си знае възможностите. Упъти ме и тръгна да бяга нагоре с добро темпо. След малко станах и аз.
Затичах леко нагоре, дъвчейки фурми, и се заоглеждах за място, което максимално да прилича на описаното от него. Установих, че вече не виждам хора наоколо. Беше станало почти 7 вечерта, аз още не бях стигнал Симеоново. Не знаех къде се намирам и още колко ми остава. Телефонът отдавна беше издъхнал след музиката и снимките и поне два постоянно включени тракера. Затова си казах, че следващия път, като се зачудя дали да си взема соларното зарядно, да си го взема, а не да се чудя. Не знам кога, но този човек по едно време се появи пред мен и ми каза, че след стотина метра ще стигна до разклонението за Симеоново.
Разклонението се оказа маркираната пътека за Витоша 100 и наистина водеше до Симеоново. Бях минавал неведнъж от там. Заслизах надолу, но се сетих, че, ако искам да изляза на онзи път, който излиза на Бистришко преди пречиствателната станция, ще трябва по някое време да се отклоня надясно. Стигнах и до този момент и, макар да не бях сигурен, тръгнах по доста по-обраслия коларски път вдясно. От доста време нямаше абсолютно никой. Дори и да бях на грешната пътека, нямаше как да разбера, докато не стигна до края й. След 200-300 метра стигнах до много висока трева, коприва, къпини, пътят стана пътека, но все още си личеше. Прескачах паднали дървета, пак къпини и коприва, и тогава ме осени споменът, че съм минавал и друг път оттук преди няколко месеца. Просто не можах да позная мястото заради многото израснала трева.
Скоро стигнах и до дерето, по което веднъж си бях направил няколко качвания и спускания за тренировка. Сега обаче болките в краката ми не ми позволиха да се спускам с по-висока скорост от тази на пенсиониран заек. Където трябваше да правя по-големи крачки, си пъшках, а на места виках от болка и бях мнооого щастлив, че няма жива душа наблизо, ако не броим птиците, които ми се смееха в клоните на дъбовете. Сега слизането по това дере ми отне толкова време, колкото три пъти слизане и качване, когато бях последния път тук. Най-после излязох на хоризонталната пътека, която след петдесетина метра слизаше към Бистришко шосе. Бързо пресякох пътя, за да не ме отнесе някой шьофьорин :) и пропълзях по черния път към пречиствателната станция. Вече плувах в мъгла и не усетих как стигнах до метростанцията. Не се колебах много и слязох да взема метрото.
"Слязох" е силна дума, защото по-скоро се изхлузвах от стъпало на стъпало. Беше ме срам да използвам асансьор. Това ми беше третото качване на метро днес, а имах чувството, че е било преди седмица. Влакът беше на перона и се качих в предните вагони. Стоях прав, държах се за тръбите горе и се чудех кога все пак ще тръгне този влак. Почти не помня как съм се дотътрил до вкъщи. Тук вече ползвах асансьора до седмия етаж, като през цялото време се чудех как ще си събуя обувките и чорапите. Някак се добрах до банята, стоях под душа, изпрах си обувките и, като излязох, така ме втресе, че започнаха да ми тракат зъбите. Принудих се да включа сешоара, за да се стопля, и след десетина минути вече бях облечен. Започнах да си готвя, мисля, соеви хапки, които бях сварил още предната вечер.
Равносметката. Няма равносметка. Телефонът ми се изключи много километри преди да стигна до последния разклон за обиколната. Не знаех колко километра съм изминал. Знаех само, че десният ми крак е с много болки при тазобедрената става, левият ми крачен палец е набит и вероятно щеше да посинее, нямах вечеря и трябваше да ходя на следващия ден на работа. И се запитах за пореден път защо го правя. Най абсурдното след такова нещо е да кажа, че ми харесва. Но е факт. Харесва ми да съм уморен, да ме болят краката след дълги преходи, но, припомняйки си денят, съм доволен от това, което съм направил, от гледките, които съм видял, от начина, по който съм се чувствал, или дори от хората, които съм срещнал. Някак бягането ти отваря повече посоки за мислене.
вторник, 21 юли 2015 г.
Chapter Two, Episod 2: The Black Peak
Бях решил да се кача една събота или неделя до Черни връх, но все нещо ми пречеше. И най-после бях сам и имах тази възможност. Малко се плашех от болката в десния глезен. Травмата отпреди маратона на Витоша още не беше отшумяла и трябваше да сложа кинези ленти за всеки случай. За целта обаче трябваше да си махна поне малко космите от краката, че да не си правя кола маска при отлепването на лентите. Речено сторено. Включих машинката в седем сутринта, че да не закъснявам много. Стъргах, стъргах и, като се огледах, видях, че на краката съм имал повече коса, отколкото на главата, и ми дойде идея за трансплантация на косми от крака и задници по плешивите тикви на комплексарите с пари. Трябваше да използвам самобръсначка, че да загладя и да не ми се закачат гащите. Крайният резултат беше почти идеално шлифовани крака като на манекен, та чак ми беше приятно да си ги пипам.
И така, почти готов, натоварих раницата с две филии хляб, фурми, няколко медчета, гети, пълен резервоар с вода, документи, пари, телефони - един в раницата и един в калъф на ръката, слушалки, торбичката с лепенките и пудрата, очилата и шапката задължителни и накрая компресиращите чорапи с обикновените и обувките.
До последно се чудех откъде да мина - през Драгалевци или Симеоново. После пък се чудех как да стигна до изходната точка. Реших да не рискувам и в крайна сметка тръгнах с колата, която оставих до BILLA в Симеоново, и тръгнах на бърз ход нагоре към най-използваната пътека за подход към Алеко и Черни връх. Само че реших да хвана пътеката към кабинката, а не да продължавам по пренаселената покрай Симеоновските езера. Подминах вляво калните разклонения около помпите за вода и поех бегом нагоре. Нямаше никой. Хората явно още се чудеха кой салам да си купят за скарата, която щяха да запалят само след час или два около дерето и езерата. По едно време се усетих, че пътеката ми я няма или поне не тази, която си спомнях от миналата седмица. Вместо това започнах постепенно да забавям ход и да се изкачвам по едно малко дере, където имаше друга пътека, но това определено не беше онази широка и полегата, по която тичахме предишната седмица с Роко. Реших да не спирам, защото все някъде щях да изляза на главната, а и тази можеше да се окаже по-пряка. В дерето течеше водица и затова използвах утъпкана в горната част, която се виеше между тънки стъбла на дървета и храсти.
След десетина минути излязох на един кален участък точно на главната пътека за обиколката на Витоша. Оттук беше лесно. Но след още няколко минути на едно разклонение вместо да продължа направо, свих вдясно. Видях човек пред мен и реших, че това е пътеката. Е, пътека си беше, но не и тази, която търсех. Тревата беше висока, имаше много открити участъци, където слънцето въпреки сравнително ранния час ми пробиваше главата. След малко подминах онзи човек пред мен, който се беше спрял да почива, дишайки тежко. Не го погледнах, а продължих, крачейки енергично и с подтичване нагоре. Стръмничка беше тази пътека и нямах идея къде ще изляза. Съдейки по посоката обаче, вероятно на точно тази, която исках да избегна заради многото хора по нея. Оказах се прав, но само отчасти. Нямаше никой, ако не броим една женица, съблечена по сутиен, която говореше по телефона и суетно взе да се пооправя, като ме видя, че идвам, все едно видя някое наборче. Поздравихме се, леко захилен кимнах и отминах.
Бягането ми стана ходене, но на високи обороти. След тристатина метра стигнах до междинната на кабинката. Продължих с тичане и чак като стигнах до отклонението за Лалето, забавих и закрачих бързо. След като излязох на равното, се затичах бързо към долната част на Витошко лале и пак не спрях, а имах намерение да се освежа на чешмата в дясно. Като видях обаче колко хора имаше с коли, си промених решението. Имал съм куче, даже не едно, но не спирам да се чудя как ще отидеш в планината да си разхождаш животното. Поводът беше питбул, а стопанката - готина мацка с още поне две приятелки и същото подобаващо количество тестостерон в трима младежи гръмогласни и добре сложени (ама не батки), които твърде любопитно ме заоглеждаха. Та въпросната девойка едва удържаше животното си, а аз едва се сдържах да не ги наритам и двамата, но не и преди да я попитам дали си носи торбички за събиране на екскременти. Подминавайки, реших, че ще е глупаво да се заяждам с "мацка" с питбул и тестостерони зад себе си.
Подминах като лифт стълб и влязох в сенчестия склон в дясно от Лалето. Почти не ставаше за бягане заради трудния терен, но, като излязох на Алеко, се засилих към пътеката за Голи връх. Там явно си има кални участъци винаги и по едно време не можех да си разпозная цвета на обувките. Виждах ги ръждиво-червено-кафяви и само можех да си представя какво е вътре. На бегом стигнах до разклонението с коларския път от Голи връх и завих наляво. Тук вече имаше доста хора и не малко семейства с деца. След няколко стотин метра свих вляво по коловете с маркировката и подсякох основния път. Малко по-стръмно, но спестих 150-200 метра. Имаше все така доста хора и малко ме беше срам, не се чувствах истински атлет и се притеснявах какво ще си помислят хората. Имаше леко спускане, което взех тичешком, но после при изкачванията предпочетох да не бягам, а да вървя бързо, че и без това ми се замайваше главата. След километър видях, че повечето хора отбиват напряко вдясно през морените и туфите. Нямаше кой да ме изпревари, подминавах възрастни, млади, деца, пълзящи нагоре и надолу. Дишах тежко, но гледах да е по-тихо и главата ми продължаваше да се замайва и да ми се повдига, когато ускорявах темпото. Опитвах да се държа на ръба, нито да забавям, нито да съм бърз толкова, че да ми прилошее. Прескачах морени, поточета, и дори се видях с една лаборантка от Втора градска, която ме спря, понеже не можах да я позная, а и не оглеждах много.
Още малко и бях горе. Седнах да почина на бетонен капак на някаква шахта, направих 2-3 снимки с телефона и се замислих леко разочарован, че има толкова много хора. Не ми се стоеше много и заслизах от източната страна в посока метеорологичната станция. Щеше ми се да отида до радарната станция, но после се отказах и стигнах до основния път, където нямаше хора и беше полегато. Оттук до първа междинна на кабинката не спрях. Напълних си вода от чешмичката и седнах на пънчетата до камината. Някаква баба беше на другата маса. Поздравих я. Извадих хляб и мед да хапна и опитах да пия максимално много вода. Не ми се ядеше, но бях загубил достатъчно енергия и се насилих над половин филийка от моя хляб и 2-3 пакетчета мед. Междувременно бабата си затръгва и аз я питах дали нагоре или надолу. Надолу била, а аз откъде съм идвал. Викам, че от Черни връх се връщам и съм се качил за 2 часа и половина. Погледа и ме накара да се смея наум, ама много. Как можело, не било нужно такова насилване, тялото се изхабявало и щял да дойде ден, когато да не мога да се качвам изобщо. Казвам, че така си тренирам, но тя, продължавайки да мърмори, закрета с двете тояжки и найлоновата торбичка с билки надолу вдясно от лифта.
Довърших си обяда, пак ходих до чешмичката да се поизмия, да си намокря шапката, че надолу щеше да стане много топло, и продължих тичешком след бабата. Настигнах я едва след няколко стотин метра, което ми се стори доста за нейното темпо, но явно аз доста съм се забавил с почивката. Но нямаше с кого да се състезавам. От станцията до Симеоново не спирах никъде и този път не обърках пътеките. На обиколната на Витоша срещнах много колоездачи и малко разходкъри. При помпите пак си намокрих шапката и, след като излязох на камменната алея, започнах да ходя, защото горещината се усещаше дори през гъстата сянка на дърветата. Стигнах до колата и завърших тренировката в Nike +. Общо изминато разстояние 29,03 километра. Времето 4 часа и 40 минути примерно.
Винаги съм смятал, че движението е основна част от еволюцията на интелекта и изобщо. И ако човек спре да се движи, значи започва деградация. А деградацията, от друга страна, може пак да се възприема като еволюция, но с обратен знак. В моя случай обаче знаците нямаха нищо общо, защото разбрах, че ми харесва да се движа, и особено да бягам. Подсъзнателен порив да повторя и да усетя иначе безтелесното си състояние, което беше летенето. Материалната част от нашия живот винаги се опитва да ни забави, да ни принизи, да ни накара да гледаме надолу, за да не се спънем, а не нагоре, за да не се ударим в облаците. Този ден обаче знаех, че няма какво да ме спре да стигна догоре. Въпреки крайно нетренираните си мускули и само с невероятно желание се носех нагоре, колкото мога, за да стигна до върха и, след като бях там, исках да продължа още, но в тази планина нямаше накъде. Затова пък реших следващия път да мина от другата страна на Витоща, да стигна с автобус до Ярлово или Чуйпетлово и оттам да тръгна нагоре към Черни връх, за да кацна в Симеоново в северната част. Дали това обаче ще ми бъде достатъчно? Едва ли. Когато веднъж си опитал от вкуса на свободата да летиш, ще искаш винаги да го правиш или поне да изпиташ чувството. И ако не можеш, ще търсиш начин да се повтаря отново и отново, и отново.
Абонамент за:
Публикации (Atom)