Chapter Two, Episod 2: The Black Peak

Бях решил да се кача една събота или неделя до Черни връх, но все нещо ми пречеше. И най-после бях сам и имах тази възможност. Малко се плашех от болката в десния глезен. Травмата отпреди маратона на Витоша още не беше отшумяла и трябваше да сложа кинези ленти за всеки случай. За целта обаче трябваше да си махна поне малко космите от краката, че да не си правя кола маска при отлепването на лентите. Речено сторено. Включих машинката в седем сутринта, че да не закъснявам много. Стъргах, стъргах и, като се огледах, видях, че на краката съм имал повече коса, отколкото на главата, и ми дойде идея за трансплантация на косми от крака и задници по плешивите тикви на комплексарите с пари. Трябваше да използвам самобръсначка, че да загладя и да не ми се закачат гащите. Крайният резултат беше почти идеално шлифовани крака като на манекен, та чак ми беше приятно да си ги пипам.

И така, почти готов, натоварих раницата с две филии хляб, фурми, няколко медчета, гети, пълен резервоар с вода, документи, пари, телефони - един в раницата и един в калъф на ръката, слушалки, торбичката с лепенките и пудрата, очилата и шапката задължителни и накрая компресиращите чорапи с обикновените и обувките.

До последно се чудех откъде да мина - през Драгалевци или Симеоново. После пък се чудех как да стигна до изходната точка. Реших да не рискувам и в крайна сметка тръгнах с колата, която оставих до BILLA в Симеоново, и тръгнах на бърз ход нагоре към най-използваната пътека за подход към Алеко и Черни връх. Само че реших да хвана пътеката към кабинката, а не да продължавам по пренаселената покрай Симеоновските езера. Подминах вляво калните разклонения около помпите за вода и поех бегом нагоре. Нямаше никой. Хората явно още се чудеха кой салам да си купят за скарата, която щяха да запалят само след час или два около дерето и езерата. По едно време се усетих, че пътеката ми я няма или поне не тази, която си спомнях от миналата седмица. Вместо това започнах постепенно да забавям ход и да се изкачвам по едно малко дере, където имаше друга пътека, но това определено не беше онази широка и полегата, по която тичахме предишната седмица с Роко. Реших да не спирам, защото все някъде щях да изляза на главната, а и тази можеше да се окаже по-пряка. В дерето течеше водица и затова използвах утъпкана в горната част, която се виеше между тънки стъбла на дървета и храсти.

След десетина минути излязох на един кален участък точно на главната пътека за обиколката на Витоша. Оттук беше лесно.  Но след още няколко минути на едно разклонение вместо да продължа направо, свих вдясно. Видях човек пред мен и реших, че това е пътеката. Е, пътека си беше, но не и тази, която търсех. Тревата беше висока, имаше много открити участъци, където слънцето въпреки сравнително ранния час ми пробиваше главата. След малко подминах онзи човек пред мен, който се беше спрял да почива, дишайки тежко. Не го погледнах, а продължих, крачейки енергично и с подтичване нагоре. Стръмничка беше тази пътека и нямах идея къде ще изляза. Съдейки по посоката обаче, вероятно на точно тази, която исках да избегна заради многото хора по нея. Оказах се прав, но само отчасти. Нямаше никой, ако не броим една женица, съблечена по сутиен, която говореше по телефона и суетно взе да се пооправя, като ме видя, че идвам, все едно видя някое наборче. Поздравихме се, леко захилен кимнах и отминах.

Бягането ми стана ходене, но на високи обороти. След тристатина метра стигнах до междинната на кабинката. Продължих с тичане и чак като стигнах до отклонението за Лалето, забавих и закрачих бързо. След като излязох на равното, се затичах бързо към долната част на Витошко лале и пак не спрях, а имах намерение да се освежа на чешмата в дясно. Като видях обаче колко хора имаше с коли, си промених решението. Имал съм куче, даже не едно, но не спирам да се чудя как ще отидеш в планината да си разхождаш животното. Поводът беше питбул, а стопанката - готина мацка с още поне две приятелки и същото подобаващо количество тестостерон в трима младежи гръмогласни и добре сложени (ама не батки), които твърде любопитно ме заоглеждаха. Та въпросната девойка едва удържаше животното си, а аз едва се сдържах да не ги наритам и двамата, но не и преди да я попитам дали си носи торбички за събиране на екскременти. Подминавайки, реших, че ще е глупаво да се заяждам с "мацка" с питбул и тестостерони зад себе си.

Подминах като лифт стълб и влязох в сенчестия склон в дясно от Лалето. Почти не ставаше за бягане заради трудния терен, но, като излязох на Алеко, се засилих към пътеката за Голи връх. Там явно си има кални участъци винаги и по едно време не можех да си разпозная цвета на обувките. Виждах ги ръждиво-червено-кафяви и само можех да си представя какво е вътре. На бегом стигнах до разклонението с коларския път от Голи връх и завих наляво. Тук вече имаше доста хора и не малко семейства с деца. След няколко стотин метра свих вляво по коловете с маркировката и подсякох основния път. Малко по-стръмно, но спестих 150-200 метра. Имаше все така доста хора и малко ме беше срам, не се чувствах истински атлет и се притеснявах какво ще си помислят хората. Имаше леко спускане, което взех тичешком, но после при изкачванията предпочетох да не бягам, а да вървя бързо, че и без това ми се замайваше главата. След километър видях, че повечето хора отбиват напряко вдясно през морените и туфите. Нямаше кой да ме изпревари, подминавах възрастни, млади, деца, пълзящи нагоре и надолу. Дишах тежко, но гледах да е по-тихо и главата ми продължаваше да се замайва и да ми се повдига, когато ускорявах темпото. Опитвах да се държа на ръба, нито да забавям, нито да съм бърз толкова, че да ми прилошее. Прескачах морени, поточета, и дори се видях с една лаборантка от Втора градска, която ме спря, понеже не можах да я позная, а и не оглеждах много.

Още малко и бях горе. Седнах да почина на бетонен капак на някаква шахта, направих 2-3 снимки с телефона и се замислих леко разочарован, че има толкова много хора. Не ми се стоеше много и заслизах от източната страна в посока метеорологичната станция. Щеше ми се да отида до радарната станция, но после се отказах и стигнах до основния път, където нямаше хора и беше полегато. Оттук до първа междинна на кабинката не спрях. Напълних си вода от чешмичката и седнах на пънчетата до камината. Някаква баба беше на другата маса. Поздравих я. Извадих хляб и мед да хапна и опитах да пия максимално много вода. Не ми се ядеше, но бях загубил достатъчно енергия и се насилих над половин филийка от моя хляб и 2-3 пакетчета мед. Междувременно бабата си затръгва и аз я питах дали нагоре или надолу. Надолу била, а аз откъде съм идвал. Викам, че от Черни връх се връщам и съм се качил за 2 часа и половина. Погледа и ме накара да се смея наум, ама много. Как можело, не било нужно такова насилване, тялото се изхабявало и щял да дойде ден, когато да не мога да се качвам изобщо. Казвам, че така си тренирам, но тя, продължавайки да мърмори, закрета с двете тояжки и найлоновата торбичка с билки надолу вдясно от лифта.

Довърших си обяда, пак ходих до чешмичката да се поизмия, да си намокря шапката, че надолу щеше да стане много топло, и продължих тичешком след бабата. Настигнах я едва след няколко стотин метра, което ми се стори доста за нейното темпо, но явно аз доста съм се забавил с почивката. Но нямаше с кого да се състезавам. От станцията до Симеоново не спирах никъде и този път не обърках пътеките. На обиколната на Витоша срещнах много колоездачи и малко разходкъри. При помпите пак си намокрих шапката и, след като излязох на камменната алея, започнах да ходя, защото горещината се усещаше дори през гъстата сянка на дърветата. Стигнах до колата и завърших тренировката в Nike +. Общо изминато разстояние 29,03 километра. Времето 4 часа и 40 минути примерно.

Винаги съм смятал, че движението е основна част от еволюцията на интелекта и изобщо. И ако човек спре да се движи, значи започва деградация. А деградацията, от друга страна, може пак да се възприема като еволюция, но с обратен знак. В моя случай обаче знаците нямаха нищо общо, защото разбрах, че ми харесва да се движа, и особено да бягам. Подсъзнателен порив да повторя и да усетя иначе безтелесното си състояние, което беше летенето. Материалната част от нашия живот винаги се опитва да ни забави, да ни принизи, да ни накара да гледаме надолу, за да не се спънем, а не нагоре, за да не се ударим в облаците. Този ден обаче знаех, че няма какво да ме спре да стигна догоре. Въпреки крайно нетренираните си мускули и само с невероятно желание се носех нагоре, колкото мога, за да стигна до върха и, след като бях там, исках да продължа още, но в тази планина нямаше накъде. Затова пък реших следващия път да мина от другата страна на Витоща, да стигна с автобус до Ярлово или Чуйпетлово и оттам да тръгна нагоре към Черни връх, за да кацна в Симеоново в северната част. Дали това обаче ще ми бъде достатъчно? Едва ли. Когато веднъж си опитал от вкуса на свободата да летиш, ще искаш винаги да го правиш или поне да изпиташ чувството. И ако не можеш, ще търсиш начин да се повтаря отново и отново, и отново.

Chapter Two: The Megalith

Седейки на онзи камък преди седмица над Бузовград, се замислих, че едва ли мога да заменя това усещане с нещо друго. Абсолютно безвремие и покой. Ако нямаше вятър, щях да си помисля, че съм в някаква времева дупка, в която, ако времето не е спряло, то поне е много забавено. Исках да остана там дълго. Много дълго.

Час и нещо преди това влязох с колата в селото, като се оглеждах за табелата, която да ми подскаже от коя пряка да поема нагоре към върха. Подминах първото хранително магазинче и обърнах. Реших да не си правя много експерименти и се върнах до началото на селото. Спрях в едно разширение на пътя в насрещната посока и излязох. Взех си раницата от другата седалка и тръгнах по чакъла към дерето, от което би трябвало да започне някоя от пътеките до мегалита.

Отне ми малко време да си оправя презрамките, да си сложа удобно щуцера на резервоара за вода и да си включа GPS тракерите. Започнах леко да подтичвам, оглеждайки се за пътеките. Подминах една джафкаща купчина косми от последната къща до дерето и тръгнах по една тясна и обрасла пътечка. След малко пътечката стана по-ясна и след още стотина метра стигнах до колчета с табелки, маркировка по дърветата и по камъните. Някои от знаците бяха повече от абсурдни - с цикламено усмихнато лице, и се зачудих дали не са били на антидепресанти тези, които са боядисвали чеповете по дърветата и големите обли камъни наоколо.

Бяха ми казали, че пеш се стигало за час догоре и затова реших да съм по-предпазлив. Правех по-малко крачки, като се стараех да поддържам темпо, при което не се задъхвам много, но и без да започвам да вървя. Тичах леко и се наслаждавах на всичко, което ме заобикаляше, и все още неуверено катерех нагоре. За десетина минути стигнах до едно разклонение и след няколко секунди реших да продължа в посоката на "Бащиния камък". Пътеката ту се разклоняваше, ту се стесняваше. Стръмна с корени или по-полегата с камъни, леко се изкачваше или леко слизаше надолу между гъстите букови и дъбови дървета. На места се образуваше тунел от клоните, а между двете страни на тунела висяха паяжини, които ме гъделичкаха, докато ги късах с козирката на шапката си.

След още няколко минути стигнах до един открит участък с голяма поляна. Вдясно имаше пейки, беседка и огнище. Трябваше отново да избера накъде да тръгна. Избрах "Дялания камък", който беше на 2 минути, и тръгнах по широк коларски път вдясно от откритата поляна. Твърде скоро се озовах пред двойна ограда с наскоро изравнен път пред нея. Табелата "строго охраняван обект" ме уведоми, че съм до първите заграждения на погребите на "Арсенал". Дялан камък не бях забелязал и реших да се върна. Докато, оглеждайки се, тичах, вляво от мен сред дърветата забелязах монолитен блок, позеленял от мъхове и лишеи, с правилна правоъгълна форма с предполагаемо тегло между десет и двадесет тона. Камъкът беше наклонен и полузаровен в пръстта. Никак не се връзваше с мястото, на което беше - като че ли спуснат от голяма височина и вкопал се при удара със земята. Нямах никаква идея за какво можеше да служи и кой го е поставил там. Върху камъка можеха да се различат улеи, които му придаваха по-скоро форма на капак от огромен саркофаг.

Почти без да спирам, продължих до поляната и свих надясно към "Бузовото кале", а мегалита реших да оставя за накрая. Прекосих равната част и отново влязох в гората. Надолу и нагоре, паяжини и сънени насекоми. Озовах се до група скали, надвесени над долината.

Седнах да погледам. Виждаха се всички села в района, Копринка, Бузлуджа, Шипка, жълтите кубета на храма в подножието. Реших да не се бавя и само си сложих гетите, за да не ми влизат камъчета при спускането. Пътеката стана доста по-тясна и стръмно започна да се спуска надолу. След това пак нагоре и една табелка ме уведоми, че съм стигнал калето. Качих се на най-издигнатите скали и пак се загледах. Помислих си, че, ако това нещо беше в друга държава, досега да са написали няколко пътеводителя, да са сложили тоалетни, паркинг, магазинчета за сувенири и каквото се сетиш. От крепостта не беше останало много. Един зид, за който не бях сигурен, че е толкова древен, и дървета и храсти, които покриваха практически всичко. Нямах представа дали някога е имало разкопки на това място, изглеждаше все едно е нямало никога,  но пък ясно си личаха следите на иманярите подобно на други такива места, където съм ходил. Какво ли се беше случвало преди стотици години тук?...

Продължих нататък към другата точка от картата - "Черковището". След няколко минути видях информационна табела, на която пишеше, че това е бил храмов комплекс. Няма нужда да казвам, че нищо не се виждаше от всичко, което е било преди.  Една пътека продължаваше стръмно надолу към тракийска гробница, а друга - в посока село Розово. След кратко колебание реших, че няма да ми се изкачва после пак, и се затичах обратно към голямата поляна и мегалита. Няколко минути и отново съм до беседката, но този път продължих към целта на всички, които идват на това място. След секунди бях върху камъните, мимоходом прочитайки гранитната плоча, залепена на един от тях. Не знам дали Алексанър Фол е открил това място, но никак не резонираше с цялата енергия на светилището (ако е било светилище). Качих се най-отгоре и се загледах в далечината. Оттук имах поглед и към югозападната част от хоризонта до южните дялове на Средна гора, откъдето започваше и Пловдивското поле. Сложих телефона и го пуснах на самоснимачка. Първото ми "селфи".

Даже и луната се вижда вдясно и ми гледа сеира. Долу в краката ми беше циментиран стоманен маркер с посоки в градуси и разстояния към близки и по-далечни планински върхове и градове. Не се сетих да го снимам, но беше добре направено. Истината е, че едва ли някога някой ще разбере какво са правили древните тук и дали това е изградено като светилище, обсерватория или някакъв вид маяк. За няколко минути потънах в пълен покой. Чуваха се птици надолу в гората и далечен шум на автомобили от селото и града няколко километра по на север. Денят обещаваше да бъде горещ, но това не се усещаше все още тук, на върха. Подухваше лек ветрец и охлаждаше мокрия ми гръб. За момент целият свят се беше събрал в една точка точно под мен и не исках да си тръгвам. Времето течеше бавно и бързо едновременно. Чувах пчелите и мухите, птиците, дори хората далеч от мен и все едно вятърът донасяше шума на целия свят от стотици километри. Стоях на тези хилядолетни камъни, но вече не се опитвах да си представя какво е било тук преди, а просто стоях и гледах, без да мисля за нищо. Тук, далеч от реалността, светът изглежда добро място. Бях щастлив и обсебен от желанието това усещане да не си отива или поне да остане в мен максимално дълго. Знаех, че трябва да тръгвам скоро. Наближаваше осем и половина, а исках до девет да съм се прибрал. Имах чувството, че вече съм прекарал дни тук, макар да бяха само няколко минути.

С няколко подскока слязох от камъните и тръгнах по песъчливата пътека надолу. Малко след като влязох в гората и бях пробягал известно разстояние надолу, стигнах до разклонение с табелки, което ми напомни, че щях да ходя и до "Мъжкия камък". Тръгнах надясно по пътеката, която скоро започна да се изкачва пак нагоре. Стигнах до групата камъни и, като го видях от моята гледна точка, разбрах защо са го нарекли "мъжки". Покатерих и няколко стотин метра по-нагоре видях мегалита, където бях преди малко. Реших да не се бавя и тръгнах да слизам, но един счупен незнайно откога клон се заби около апендикса ми. Заболя ме много и извиках. Огледах се, но освен едно ожулване по кожата, нямаше нищо друго видимо. Заругах наум този, който беше счупил клона така, че да не се вижда, заругах и себе си, че не внимавах повече.

Затичах обратно, но, вместо да се върна по същата пътека, тръгнах по друго разклонение нагоре, което с табелки посочваше, че е пътят към мегалита. Стигнах до една открита поляна с висока трева. Пътеката почти изчезна, но продължих и след няколко десетки метра влязох пак в гората. В един момент видях клошарски навес с пропаднал покрив, вероятно останал от нощите, когато тук преди лятното слънцестоене се събират много хора, които посрещат първите слънчеви лъчи, за да ги видят през отвора на мегалита. Веднага след него се озовах до беседката и огнището. Пресякох и продължих по познатата вече пътека надолу. Подминах Дядо Петковата чешма с мостчето (не знаех, че на следващия ден беседката щеше да ни спаси от пороя, който се изля в гората) и беседката и се наслаждавах на хладината от гъстите дървета над мен.

Не след дълго бях до каменния участък от пътеката и първата пейка, но тук не бях сигурен накъде да тръгна. Не си спомнях от кое от всичките разконения дойдох. Поех надясно, но след няколко стотин метра реших, че тази пътека ще ме отведе към центъра на селото и се закатерих пак обратно до разклонението. В крайна сметка пак не стигнах до невзрачната пътечка, по която бях тръгнал отдолу, а излязох няколко десетки метра по на изток. Минах покрай един дядо, който разхождаше куче (а не овце), и след още няколко задъхвания стигнах до напечената вече кола. Свалих раницата и седнах за няколко секунди да си спомня последните часове. Бях минал около 10 километра, а все едно бяха 2. Не чувствах никаква умора вероятно заради честите спирания, но бях пропит с всички звуци и усещания на това място и едва ли някога ще го забравя. Ако нямаш нищо друго, то заради такива мигове винаги ще си струва да живееш.