Челниците Onnight Geonaute 210 и Silva Trail Runner II

Сега малко за челниците Onnight Geonaute 210 и Silva Trail Runner II 
Имам навика, когато се чудя какво да взема от предлаганите на пазара неща, да си правя таблица с моделите, които съм харесал, и с основните им характеристики. По този начин имам прегледност и мога да направя лесна съпоставка между отделните модели. Така направих и с челниците. След като загубих някъде Petzl Tikkina-та си преди два месеца, реших да си потърся по-добро решение, тъй като имах намерение да си правя нощни тренировки из планината. Прегледах доста сайтове, форуми, магазини и в крайна сметка се спрях на няколко. Нямах определен бюджет, но и не можех да отделя много пари, затова бях отхвърлил Lupine и Led Lenser, които по мое мнение са най-доброто на световния пазар. Не бях стигнал още това ниво. Може би някой ден, когато имам спонсори...

Но тъй като в момента сам си се спонсорирам, стесних до Petzl, Silva, Geonaute и Black Diamond. Търсех модели между 20 и 70 лева. Основното изискване беше да са със самостоятелно отделение за батериите и да имат дълъг живот на същите. Оказа се почти невъзможно да се отговори на тези изисквания при този бюджет. При Petzl за този бюджет това е невъзможно поради това, че батериите са в самия челник. Освен това ми направи впечатление, че, колкото по-скъп е даден модел, това предполага по-силно светене, което пък скъсява автоматично живота на батериите. Освен разбира се, ако не са висок клас с големи акумулатори, които се зареждат дълго време. Аз исках да могат да работят с обикновени батерии АА или ААА, като евентуално да могат да се заменят с зареждащи такива NiMh или LiIon. Ако за тези пари можеше да са с някаква добра степен на защита от вода и прах, още по-добре.

Моделът на Black Diamond за съжаление отпадна, защото не беше със самостоятелно отделение за батериите, но неговите характеристики, освен водоустойчивостта, бяха доста близо до това, което търсех. Сложих линка към Декатлон, защото там е с най-ниска цена все още.
Всички модели на Petzl и Silva бяха по-далеч от психологическата граница, която си бях поставил за цената. Тогава трябваше да тръгвам за Германия и реших все пак да взема Onnight Geonaute 210. Купих го, но в последния момент се отказах да го взема с мен и го оставих да ме чака с касовата бележка, за да го върна в магазина. Тъкмо тогава Base Camp направиха петдневна отстъпка на всички артикули с много проценти заради рекорда на Дизела на Ком-Емине (жив и здрав да си, Кириле, за това). Така Silva-та падна до около 90 лева. Поръчах на съпругата ми да го вземе, защото аз вече щях да съм в Унгария примерно. След като се върнах, обаче се отказах да връщам декатлонския и го взех в Париж. В крайна сметка бях изненадан от въпросния челник Onnight Geonaute 210, който струва само 29 лева.

Въпреки възможността да го върна в 30-дневен срок, след голямо колебание не го направих. Реших, че не е зле да имам още един челник за всякакви случаи. Взех го в Париж именно за да го използвам по време на бягане, защото знаех, че през деня ще бъда ангажиран и единственото време за тренировки щеше да е късно вечер.

Предимствата на този челник са ниската цена, малкият размер, ниското тегло, допълнителният горен ремък, който по принцип не е монтиран в опаковката за по-голяма стабилност. Свободното закрепване на ябълковидна глава е удобно и светлината може да се насочва във всички посоки. Слабият режим е доста слаб, но за четене в палатка или намиране на нещо зад някой шкаф е повече от достатъчно. Силният режим е доволно добре при равни или познати терени без изненади. Батериите живеят доста дълго, макар да не мога да го потвърдя все още от опит.

Недостатъците са следните: отделението с батериите има лека, но обратна дъга спрямо овала на главата и при поставяне директно на главата е малко дискомфортно, защото контактната повърхност става твърде малка. Решението е да се носи денонощно, докато не се деформира костта на черепа спрямо дъгата на челника :))). Шегичка. За по кратко носене или с някаква шапка е поносимо. Слаба светлина като цяло дори и в силния режим и с още по-слаба периферия. Моделът има 3 режима на светене, които се превключват с последователно натискане на бутона отгоре. Натискането обаче може да измести светлината, защото самият модул с диодите се държи на една нефелна ябълчица, която по принцип е стегната, но при натискането на бутона, който се намира точно отгоре, с една ръка задължително се измества надолу или в друга произволна посока. Оказва се невъзможно, без да се рискува да се повреди по един или друг начин ремъкът, да се извади кутийката с батериите от него и да се постави във вътрешен джоб например. Устойчивостта на вода и прах също е сравнително ниска IPx4, което се отнася както за самия модул със светлината, така и за отделението с батериите. И май са това.

Другият челник има всички положителни качества на декатлонския, но без недостатъците. Шведите от Silva са се постарали да направят един доста добър челник, който може да се използва както от любители, така и от професионални състезатели. След бягането през нощта в дъжда обаче забелязах и при него някои недостатъци, които могат да се преглътнат заради отстъпката, с която го взех. Челникът при такива тежки условия е май малко слаб. Тези 140 лумена, които има, идват недостатъчни за мокри тежки терени лятото. Предполагам, че в снега би се представил доста по-добре. Давам си сметка обаче, че който и да е челник от дори високите класове вероятно щеше също да ме подразни поради още нещо - при мъгла, а дори и от парата при издишването се получава завеса, която блокира почти напълно виждането. Аз просто променях ъгъла на светене, за да избегна, колкото мога, този ефект. Но все пак предимствата на този челник са следните: много компактен светлинен модул с промяна на ъгъла на светене с леко завъртане нагоре или надолу, широка и удобна лента за главата с допълнителна силиконова лента от вътрешна страна за по-добро сцепление.

Бутонът отстрани се натиска сравнително лесно при включване и смяна на един от двата режима. За изключване бутонът трябва да се задържи за 2-3 секунди, като тогава челникът индикира състоянието на батериите, като светва слабо зелена светлина. Разбира се, когато ти е на главата, няма как да видиш дали свети зелено или не, понеже е доста слабичко.

Може да се вади отделението с батериите и да се поставя на топло под дрехите при студено време, за да се удължи времето за светене. Добра водо и прахо устойчивост - IPx6. Този челник освен това разполага със системата на Silva - Intelligent Light, което означава, че в центъра на виждането светлината е най-силна, но не за сметка на периферията. Светлинното петно встрани е достатъчно ярко и широко, но не дразнещо, за да има човек поглед и в по-тъмните участъци - нещо, което липсва при модела на Декатлон. При него яркото петно в средата доста рязко става по-тъмно само 50-60 см от центъра, т.е. осветява се добре само един по-тесен участък по пътеката и, за да има видимост, трябва да си обръщаш главата в съответната посока.
За съжаление и двата челника (за "декатлонския" съм сигурен) не притежават системата Constant Light, а Standart Light. Constant Light се състои в това, че електрониката, управляваща светодиодите позволява почти равномерно светене от начало до края на заряда на батериите, т.е. поддържа почти едно и също напрежение. Липсата на Constant Light обаче може да се компенсира донякъде с добри алкални батерии, които притежават подобни характеристики - напрежението пада рязко към края на заряда, а не плавно отначало. Мисля,че Standart Light по-скоро се отнася при използването на акумулаторни батерии, които имат точно такова поведение. Светлината е най-силна в началото, а после постепенно отслабва с падането на заряда и съответно на напрежението.

Общата ми оценка за двата челника е много добра за парите, които струват, но Silva-та ми се вижда малко скъп на нормална цена. И двата все пак си остават за ползване в по-непрофесионални среди, защото 140 лумена са малко, ако теренът е тежък или непознат. В този случай ще трябва да се разделите с поне 300-500 лв за висок клас Petzl или по-нисък на Led Lenser и Lupine.

In Paris

Когато ми предложиха да замина за Париж, за да помогна за един проект, доста се поколебах, защото не ми се искаше да се разделям с близките. Този път щеше да е само за седмица, а и тъкмо бях останал без работа. Междувременно обаче се появи възможност да започна нова постоянна работа почти веднага, но в крайна сметка приех да замина.

Понеже ми пратиха адреса на хотела, първата ми работа беше да проверя дали наблизо има паркове. Оказа се, че не е просто парк, а огромна по площ гора нaсред Париж, с малко алеи и пейки. Денивелацията на някои места беше от няколко метра до няколко десетки метра. Редуват се равни участъци със стръмни и къси или дълги и полегати изкачвания. Но за това по-късно.

Понеже истинската ни работа щеше да започне на следващия ден от пристигането, в късния следобед реших да пробвам дали ще мога да открия парка и съответно подхода към него. Грубо бях видял посоката на картата и реших да следвам "безпогрешното" си чувство за ориентация. След продължително лутане из уличките близо до парка, най-после видях една павирана пътека, която водеше със сигурност в гората. На трийсетина метра от началото на пътеката видях вдясно друга сред храстите и се шмугнах в пролуката. Още от хотела улицата си имаше наклон, но сега той ставаше малко по-стръмен. Следвайки посока югозапад, стигнах до пешеходен светофар и пътека, която пресичаше двулентов булевард. Движението беше натоварено, поради което се наложи да натисна бутона, за да пресека. От другата страна започваше широка пътека, посипана със ситно натрошени камъчета. От двете й страни си беше гора - с високи многогодишни дървета, които по-късно разбрах, че са кестени (но не диви), когато в краката ми започнаха да пукат узрелите им плодове. Цялата гора беше прорязана с пътеки във всички посоки, кои по-широки, кои по-тесни. Почти нямаше открити пространства, които да те ориентират. Бях си оставил Fenix-а в България, защото се страхувах да не му се случи нещо, нямах и мобилен интернет, за да се ориентирам по някаква навигация. Оставаше ми само инстинктът. Гледах да запомням къде и в каква посока завивам, за да се върна по същия път, ако се наложи. Доста хора си разхождаха кучетата или караха велосипеди, но не бяха малко и тези, които тичаха ей така. Явно никой не бързаше за никъде (не че аз бързах), защото с лекота настигах и изпреварвах всички, макар да бягах със сравнително бавно темпо, а и често забавях заради непознатия терен.

Скоро се наложи да си включа челника, защото здрачът ставаше мрак, а в някои участъци имаше коренища и камъни. Бях си взел този от Декатлон, защото беше по-евтин от Silva-та, а и не смятах, че ще ми се наложи да бягам по твърде технични терени. Оказах се прав донякъде, но на последната вечер се забих по такива пътеки, че, без да видя, се закачах за корени, газех в кал, блъсках се в клони и изобщо, без да искам, си направих преживяването доволно екстремно. Силно се съмнявам обаче, че челникът щеше да ми помогне особено. В отделна тема ще направя кратко резюме на качествата на челника, за да не натоварвам с излишна информация и без това скучното четиво. ;)

Накрая на сесията установих, че съм останал сам или почти сам в парка. От време на време виждах по чифт светещи очи на петдесетина метра пред мен, които се оказваха на куче, разхождано от някоя закъсняла баба или дядо. Нямах идея как се оправят в тъмното и не ги ли беше страх (явно не). От няколко страни в парка може да се влиза с кола и има обособени асфалтирани алеи и пространства с паркоместа, на които виждах коли със загасени светлини, но със запотени отвътре стъкла. В други нямаше никой. Вероятно собствениците си спортуваха или разхождаха домашните си любимци. Тук е мястото да спомена, че в този голям град, който прекосих на шир и длъж, не видях нито едно бездомно куче или котка. Освен в гората, където веднъж видях котешки очи и усетих миризма на язовци.

За една седмица, поради невъзможност за повече, направих само три бягания. Третото беше последната вечер. Излязох късно, което предполагаше и по-самотно занимание. Не валеше като преди два дни, но пък по някои пътеки калта беше доста. Понеже за една седмица слънце не видях, а предния ден беше валяло, естественото продължение на дъжда беше калта. В интерес на истината това бяха само участъци в ниски места и където нямаше добро оттичане на водата. Иначе в по-голямата си част пътеките бяха твърди, макар и доста влажни. Направих почти две пълни обиколки на парка, като се стараех да минавам по непознати пътеки и да удължавам повече пътя си. На места се налагаше да забавям доста темпото, защото изкачването беше прекалено стръмно за подтичване или пък имаше прекалено много кал. Неусетно километрите станаха двайсетина, докато се прибера до хотела, и аз все пак си донесох по грайферите на обувките кал от парка. Френска кал от парижкия парк, по японските обувки, произведени във Виетнам. Бягането беше удоволствие, дори когато валеше слабичко и наоколо нямаше никой. Чистотата в парка беше почти безупречна с леки изключения. Явно посетителите не си хвърляха боклуците навсякъде, макар да нямаше нито един кош или контейнер.

И те така. Иначе Париж си е Париж. Който е ходил, знае за какво говоря. Арка, кула, мелница, друга арка, лувър, монмартр и прочие съсредоточия на хора, много хора. Метро (с гуми), коли, мотопеди, тротинетки, велосипеди и почти всеки втори с марки от Декатлон. Повечето учтиви с приветливи лица, добре облечени, но не скъпо. Жените поддържани, както и мъжете де. Не се сещам да съм видял дебел човек там. Съвсем нормално да видиш добре облечени жени или мъже да отиват на работа с тротинетка например. Разликата между този път и последния, когато бях там, се оказа още по-големият брой индийци, араби и подобни, както и многото вело-таксита около кулата и Конкорд. Сериозният бежански натиск в столицата не се усеща много, но често може да се видят военни патрули с автомати по оживените места или групи полицаи да претърсват или проверяват съмнителни типове. На фона на това процъфтяват игрите от типа "тука има, тука няма" около големите туристически обекти. За съжаление има страшно много хора, които се връзват и си дават парите на румънските цигани. Но това предполагам е нормално за целия свят. Просто живея в някаква заблуда, че в Европа няма престъпност или поне не такава каквато в България.

No chapter

Понякога имам моменти, когато се чудя дали наистина има смисъл във всичко, което правя или не правя. И дали, ако в един момент остана сам, ще мога да намеря смисъл да продължа. Знам, че трябва да го правя за себе си най-малкото, но когато загубиш целта, посоката или идеята дори за следващия ден, е трудно да бъдеш оптимист и да правиш неща за живота си. Тогава си казваш, че просто трябва да стиснеш зъби и да продължиш да крачиш, защото оставането на едно място ще е предателство спрямо самия теб. Че трябва да изживееш всичко, за да не си живял с изгубено време. Че трябва да си толкова силен, колкото си, а не по-силен, за да продължиш да бъдеш себе си.

Защото да продължиш да бъдеш себе си всъщност е едно от най-трудните неща, които можеш да постигнеш в тази реалност и в това съществуване. Не се съмнявам в единството на съществуването на измеренията и вероятно това ме кара понякога да се усмихвам. Можеш да тръгнеш, да спреш или да се върнеш. Оцеляването ти може би зависи от това дали искаш да оцелееш. Ако си решил да загубиш, това пак е решение и можеш да останеш. Ако се върнеш назад, можеш да спечелиш, но никога няма да разбереш какво е имало зад ъгъла и цял живот ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си бил продължил...

Има моменти и когато няма друг начин да спреш сълзите си, освен да оставиш вятъра да ги изсуши от очите ти. Да излезеш навън, да разпериш криле и да полетиш. Да погледнеш живота отгоре и да се увериш, че уж очевидните неща не са това, а съвсем друго, което пък ще те накара да бъдеш различен. Завинаги.

Chapter Three: The Big Journey

Имах намерение да пресека Витоша от юг на север през Черни връх и смятах да бъде събота, за да мога да си почина в неделя. Нo тази събота трябваше да работя повече от единадесет часа, за да местим апаратите от една лаборатория. Така или иначе бях решил обаче, затова в неделя станах рано, но, докато се приготвя, излязох едва към осем без нещо. С метрото слязох на метростанция Жолио-Кюри и за 5 мин. бях на автогара Юг. Отвън нямаше никакви табели и влязох вътре, поне на касата да потърся информация. Леличката ми каза, че единственият начин да стигна до Ярлово е да отида до Самоков и оттам да хвана в 11:00 автобусче до селото. Нямаше начин да се случи сутринта. Затова реших да проверя на бившата автостанция Дървеница дали няма някой автобус в тази посока. Качих се пак на метрото и слязох на станция Мусагеница. От там пеша до автостанцията, която не съществуваше вече. Имаше спирка, а до нея залепена стаичка където са се продавали билети, но всичко беше обрасло в трева и хора не се виждаха да чакат. Така че продължих по бул. Климент Охридски към околовръстното. Движението започваше да се увеличава, а аз трябваше да вървя по платното или почти, защото там няма никъде тротоари освен малко в началото до бившите сгради на Балканкар.

На първата спирка по булеварда имаше електронно табло и списък с номерата на автобусите и техните спирки. Имаше за Железница, но беше чак след 45 минути. Реших, че не си струва да чакам и че ще се кача с кабинковия лифт до Алеко, пък после щях да му мисля. Към 9:15 бях на долна станция и се качих. Нямаше още много хора, изчаках пред мен да се качи двойка майка и син и се качих след тях сам в кабинка. След междинната на Лалето си сложих компресиращите чорапи, сложих си и гетите, но без да прекарвам ластиците под обувките, наместих си телефона със слушалките в единия от джобовете на раницата и, без да губя време, след като слязох, се насочих към Алеко през Голи връх. Отново бързах, отново изпреварвах хора, но този път реших да постоя малко повече на Черни връх, за да преценя накъде да тръгна.

Оглеждайки се и ровейки в един от тракерите за маршрута, който си бях качил, попаднах на една малка табелка, закрепена върху един от големите камъни зад заслона. Снимах я и се насочих в противоположна посока, за да търся маркировката надолу.

Имаше доста хора и реших да се възползвам. Едни възрастни хора тъкмо бяха дошли и седнаха недалеч от мен малко по-надолу от върха в южна посока. Попитах ги дали са слизали към Ярлово. Отговориха ми, че не са, но пък бяха сигурни за посоката и аз почти забравих да им благодаря. Бързах да се махна от навалицата и да остана сам. Затичах надолу по една пътека, която в крайна сметка трябваше да ме отведе до маркировката с коловете към двата маршрута за Чуйпетлово и Ярлово и за Железница и Бистрица. Междувременно се разминах с един доста колоритен човечец на около 40-50 години, с брада и дълга коса, който си стоеше просто по бански между камъните и се печеше прав. Не знам защо, но направих асоциация с филма "Дюс Бигалоу - Американски Жиголо". Сигурно защото ми напомни за онзи професионалист, чиито аквариум Дюс потроши, докато се правеше на атлет. След километър стигнах до двама млади мъже, които попитах откъде идват. Идваха от Железница.

Реших, че техният маршрут ще ми е кратък, и тръгнах по дясната пътека, която щеше да ме отведе до вр. Сива грамада. Междувременно пак успях да си намокря едната обувка в един поток. Малко преди да подмина една, мммм, баба да речем. Жената беше сигурно към 80. По бански надолу, а нагоре с риза и голяма туристическа раница. В гръб помислих, че е мъж, но, когато се разминавахме, видях, че всъщност е жена или поне е била такава. Поздравих културно, но тя само изсумтя, явно изненадана от моето присъствие. Наоколо нямаше наистина никой поне в околвръст от няколко стотин метра.

След това на Сива грамада се засякох с една млада двойка добре екипирани туристи и това беше. Оттам чак до Ярлово не срещнах абсолютно никого. Теренът беше сравнително лек, но след още няколко стотин метра стана доста стръмно и пръстите на караката ми започнаха да ме болят. Стремях се да поддържам стабилно темпо и си бях пуснал един микс за бягане с дискотечни хитове от 80-те и 90-те години, а и по-нови. Не се получаваше обаче да бъда в такт с музиката. Или беше прекалено бързо или твърде бавно.

Колко близо и колко далеч

Ярлово се виждаше долу в подножието, но ми се струваше толкова далече, че изобщо не си представях да го стигна. След 2-3 километра наклонът беше вече по-поносим, но пък слънцето започна да напича. Чух двигател на мотор, дори усетих бензиновите изпарения и се учудих как така в природния парк Витоша има някой безумец с кросов мотор да си играе на мъжле. Спускането продължаваше да е все така стръмно и без никаква сянка. Скоро стигнах до първото разклонение за Чуйпетлово. Пътеката се разклоняваше на 3, като в дясно беше за Чуйпетлово, в средата - за Ярлово и в ляво - пак за Ярлово. Средната пътека обаче се изкачваше стръмно нагоре по едно възвишение и бе никаква сянка. Затова предпочетох да тръгна на ляво. Пътят вече влизаше на сянка и си извадих фурмите малко да хапна. Тичах и ядях и същото в обратен ред пак така. След километър или два стигнах до още един разклон за Чуйпетлово. След това щеше да има още два и, макар да се подвуомих дали да тръгна нататък и да мина обиколната на Витоша в обратна посока, реших, че ще ми е много. Сега като се замисля, може би не беше чак толкова лоша идея. Пътят ту излизаше на голи места, ту минаваше под дърветата, но общо взето повече се движех по слънцето. Скоро стигнах до познатия път от маратона и след още километър видях наблизо къщите на селото. Пресякох по добре познатите камъни потока и продължих вече по асфалта на първата улица. Бързо минах центъра, като само спрях да снимам чешмата и църкват,а на които не бях обърнал внимание по време на маратона.

Чешмата в с. Ярлово

Църквата в с. Ярлово

Подминах и стигнах до училището, беседката и чешмата, от която имах намерение да си напълня вода. Оставих си нещата в беседката и отидох до чешмата да се измия. Знаех, че ще трябва да се напрегна по нататък, за да мога да стигна до Ярема. Трасето минаваше през плавни и не толкова плавни изкачвания и съвсем леки спускания, но по-лошото беше, че през по-голямата част от времето щях да бъда на слънце, а температурата вече започваше да се покачва доста и наближаваше 30 градуса. Затова реших да седна и да хапна единия от сандвичите си, за да имам сили да продължа. Докато ядях, зад мен се чуха гласове. Бяха четирима колоездачи, които спряха до чешмата, за да починат вероятно и за да си напълнят вод. Явно бяха повече, защото коментираха, че на са виждали еди-кого, защото бил изостанал. Опитаха да му звъннат, но точно в този участък от обиколната на Витоша между Чуйпетлово и Ярлово имаше доста места, където обхватът на мобилните телефони се губеше. Не им обърнах много внимание, а и те си тръгнаха бързо. Реших да не губя повече време и завърших с десерт медче. Намокрих си шапката на чешмата и яхнах вятъра към края на селото.

В далечината видях колоездачите да бутат на първото сериозно изкачване, което не беше дълго, но достатъчно стръмно, за да не могат да въртят педалите. Явно се движех по-бързо от тях, защото след километър-два започнах да ги настигам. Скоро изпреварих един, после втори. Поздравявах ги, но не се бавех, защото знаех, че, след като влезем в гората и пътеката вече не е с такова изкачване, ще ме изпреварят. Знаех защо са там и те знаеха защо аз съм там. Просто тичах и от време на време вървях. След поредната порция мокрене на краката в едно от ручейчетата, които пресичаха пътя, осъзнах (за пореден път), че не е добре да бягам с мокри крака и, след като минах заслона и влязох в гората, седнах на един камък, събух си обувките и оставих вятъра да ми изсуши чорапите. Десет минути не бяха достатъчни, но бях решил да изчакам байкърите да ме изпреварят, за да не си пречим по тясната пътека до алеята на Ярема, откъдето започваше спускането към Железница. Както ги бях изпреварил всичките, така един по един през две-три минути се изнизаха покрай мен.

Обух се, станах от камъка и продължих по пътеката между дърветата. Съвсем скоро излязох на улицата, която се спускаше стръмно надолу към чешмата на Ярема. От двете страни се редяха вилички и приятни дворни местенца. Някъде строяха, а някъде имаше и изоставени строежи. В края на улицата, в дясно, точно на главния път имаше чешма. Изчаках хората, които си пълнеха туби, измих се, намокрих си шапката, напълних си вода в резервоара на раницата и продължих по асфалтовия път. Много безумни шофьори има в България. За пореден път се убеждавам, но това е друга тема. След една права отсечка следваше десен завой и след него трябваше да тръгна надясно през полето и после през гората, за да изляза на последната спирка на автобус 69 над Железница, ако исках да следвам маршрута на Витоша 100. Някак не си представях обаче да се спускам толкова продължително към Железница и реших да поема по главния път. С колите не беше особено приятно, но пък нямаше стръмни спускания и коренища, а и вероятно щях да спестя някой и друг километър.

В един момент се зачудих дали да не потърся пътека към планината, но реших, че ще трябва да се изкачвам, а не ми се искаше да се напъвам в жегата. Седнах само на едно място пак да си изсушавам краката, но нямаше особен ефект, и просто много си разхлабих връзките на обувките. Влачех се с около десет километра в час, но усещах как ми се загряват и протриват пръстите на левия крак. Подминах спирката и продължих по маршрута. След километър пътеката вече влизаше в гората и използвах една купчина камъни, на която да седна и да си сложа лепенки. Имах само две големи и едната сложих на големия си пръст, а другата на възглавничката пред пръстите. Вече имах мехури, но се надявах да не се спукат, преди да се прибера. Упътих 3 жени, които не знаеха накъде отиват, към спирката и скочих отново да бягам. Не бях стигнал до тази част на обиколната и ми беше интересно какво съм изпуснал. Първо впечатление ми направи един мост, какъвто нямаше никъде, където бях ходил на Витоша. По пътеката бяха общо три - построени на места, където трябваше да се пресече дълбоко дере с вода. После пък се появи един асансьор в нищото... (след това щях да видя още два такива).

Бетонните асансьори

Не можах да оприлича тези постройки на нищо друго в първия момент. Представих си как влизаш в тях и се понасяш надолу към долната земя или до някакви военни тайни съоръжения на стотици метри под нас. При един от тях се приближих и чух вътре шум от помпа и предположих, че наистина има помпа от някой каптаж. Иначе тук вече имаше и доста хора, които се разхождаха. След няколко километра стигнах до един завой по маршрута, който правеше почти 180 градуса и пресичаше рекичка. Мястото явно беше популярна дестинация за пикници и имаше доста семейства с деца, както и съответната миризма на скара, песни на ЦСКА или на някой подобен отбор. Спрях за малко, тъй като имах поне 2-3 опции за посока, но видях табелките за Витоша 100 и хванах една пътека, която се изкачваше над широкия път, който водеше до тази местност. Вдясно под мен започнаха да се отдалечават главите на хората, които вече си тръгваха, и доста време моята пътека и пътят отдолу се движеха почти успоредно, но с много метри разлика във височината. Скоро глъчката почти не се чуваше, пътеката стана сенчеста. Според една табела оттук започваше пътека от Железница до Бистрица, наречена Галунка и дълга 4300 метра.

Началото на панорамната пътека откъм Железница

Казах си, че е много малко даже, и продължих да поздравявам някакви хора. От време на време ходех, но установих, че някак по-добре се чувствам, като бягам, защото не ми се търкаха толкова мехурите на краката, а и все пак се придвижвах доста по-бързо. Нямаше особено интересни неща по пътеката, освен на едно място пейка, на която седеше жена. Усмихваше се отнесено и гледаше някъде пред себе си. Като отместих погледа си вдясно видях на около седем-осем метра дърво, под което стояха още двама души пак на една пейка. На самото дърво ми се стори, че имаше табела, но някак не ми се спираше да чета какво точно пише на нея. Цялата картинка беше малко нереална. Може би дървото беше специално, не знам. Но реших следващия път да сляза до него и да прочета какво пише на него.

Скоро след като стигнах края на пътеката, отбелязана с подобни табели като в началото, се натъкнах на една още по-сюрреалистична гледка. Насреща ми се задаваше една тумба цигани. За първи път виждах в планината цигани, още повече толкова много. Малки, големи, млади и не толкова. Втори културен шок изживях, след като не чух да говорят на цигански, а на български. Абсолютно всички. Следващата изненада беше, че всички носеха найлонови торбички или по-големи такива. Всички. В една от торбите забелязах кори от диня и тогава вече ми идваше да ги запрегръщам. Не стига, че водеха съвсем интелигентни разговори, не стига, че говореха български, не стига, че бяха в планината, ами си бяха обрали и боклуците след пикника. Не бяха с раници, но това не има пречеше да се държат като хора, а не като пишман туристите,  които виждам всеки път, като обикалям баирите и горите.

По едно време ме настигнаха байкъри, като първият ме уведоми, че след него има още трима. Нямаше нужда да ми го казва, защото ги чувах и виждах, а и се усетих, че няма как да се разминем ако не им дам път. Отсечката беше тясна заради кал и клони и просто се дръпнах настрани, докато минат. Скоро ги понастигнах, че дойде малко изкачване, но бързо взеха преднина и спрях да ги чувам. Все още не бях стигнал до познати места по пътеката. Минах много беседки с пейки и хора, които си почиваха. Имаше и табелки с посоките за Бистрица и Железница, но не и за Симеоново.

Стигайки до една чешмичка, реших да поседна на пейчицата до нея, да почина и да хапна малко фурми, че усетих как започва да ми прималява. След обилната закуска със салата и сандвича в Ярлово бях ял само 4-5 сухи пълнозърнести сладки, които си бях купил от "Пекарната" на бул. "В. Левски". Напълних си студена вода, извадих си фурмите и се заоглеждах. След малко мина един човек над 50, висок, по къси гащи. Появи се по една пътека, която беше в посока Бистрица. Попитах го накъде точно води пътеката, а той ме контрира с въпроса закъде съм се запътил. Приличаше на баровец, който си поддържа формата и си знае възможностите. Упъти ме и тръгна да бяга нагоре с добро темпо. След малко станах и аз.

Затичах леко нагоре, дъвчейки фурми, и се заоглеждах за място, което максимално да прилича на описаното от него. Установих, че вече не виждам хора наоколо. Беше станало почти 7 вечерта, аз още не бях стигнал Симеоново. Не знаех къде се намирам и още колко ми остава. Телефонът отдавна беше издъхнал след музиката и снимките и поне два постоянно включени тракера. Затова си казах, че следващия път, като се зачудя дали да си взема соларното зарядно, да си го взема, а не да се чудя. Не знам кога, но този човек по едно време се появи пред мен и ми каза, че след стотина метра ще стигна до разклонението за Симеоново.

Разклонението се оказа маркираната пътека за Витоша 100 и наистина водеше до Симеоново. Бях минавал неведнъж от там. Заслизах надолу, но се сетих, че, ако искам да изляза на онзи път, който излиза на Бистришко преди пречиствателната станция, ще трябва по някое време да се отклоня надясно. Стигнах и до този момент и, макар да не бях сигурен, тръгнах по доста по-обраслия коларски път вдясно. От доста време нямаше абсолютно никой. Дори и да бях на грешната пътека, нямаше как да разбера, докато не стигна до края й. След 200-300 метра стигнах до много висока трева, коприва, къпини, пътят стана пътека, но все още си личеше. Прескачах паднали дървета, пак къпини и коприва, и тогава ме осени споменът, че съм минавал и друг път оттук преди няколко месеца. Просто не можах да позная мястото заради многото израснала трева.

Скоро стигнах и до дерето, по което веднъж си бях направил няколко качвания и спускания за тренировка. Сега обаче болките в краката ми не ми позволиха да се спускам с по-висока скорост от тази на пенсиониран заек. Където трябваше да правя по-големи крачки, си пъшках, а на места виках от болка и бях мнооого щастлив, че няма жива душа наблизо, ако не броим птиците, които ми се смееха в клоните на дъбовете. Сега слизането по това дере ми отне толкова време, колкото три пъти слизане и качване, когато бях последния път тук. Най-после излязох на хоризонталната пътека, която след петдесетина метра слизаше към Бистришко шосе. Бързо пресякох пътя, за да не ме отнесе някой шьофьорин :) и пропълзях по черния път към пречиствателната станция. Вече плувах в мъгла и не усетих как стигнах до метростанцията. Не се колебах много и слязох да взема метрото.

"Слязох" е силна дума, защото по-скоро се изхлузвах от стъпало на стъпало. Беше ме срам да използвам асансьор. Това ми беше третото качване на метро днес, а имах чувството, че е било преди седмица. Влакът беше на перона и се качих в предните вагони. Стоях прав, държах се за тръбите горе и се чудех кога все пак ще тръгне този влак. Почти не помня как съм се дотътрил до вкъщи. Тук вече ползвах асансьора до седмия етаж, като през цялото време се чудех как ще си събуя обувките и чорапите. Някак се добрах до банята, стоях под душа, изпрах си обувките и, като излязох, така ме втресе, че започнаха да ми тракат зъбите. Принудих се да включа сешоара, за да се стопля, и след десетина минути вече бях облечен. Започнах да си готвя, мисля, соеви хапки, които бях сварил още предната вечер.

Равносметката. Няма равносметка. Телефонът ми се изключи много километри преди да стигна до последния разклон за обиколната. Не знаех колко километра съм изминал. Знаех само, че десният ми крак е с много болки при тазобедрената става, левият ми крачен палец е набит и вероятно щеше да посинее, нямах вечеря и трябваше да ходя на следващия ден на работа. И се запитах за пореден път защо го правя. Най абсурдното след такова нещо е да кажа, че ми харесва. Но е факт. Харесва ми да съм уморен, да ме болят краката след дълги преходи, но, припомняйки си денят, съм доволен от това, което съм направил, от гледките, които съм видял, от начина, по който съм се чувствал, или дори от хората, които съм срещнал. Някак бягането ти отваря повече посоки за мислене.