No chapter

Понякога имам моменти, когато се чудя дали наистина има смисъл във всичко, което правя или не правя. И дали, ако в един момент остана сам, ще мога да намеря смисъл да продължа. Знам, че трябва да го правя за себе си най-малкото, но когато загубиш целта, посоката или идеята дори за следващия ден, е трудно да бъдеш оптимист и да правиш неща за живота си. Тогава си казваш, че просто трябва да стиснеш зъби и да продължиш да крачиш, защото оставането на едно място ще е предателство спрямо самия теб. Че трябва да изживееш всичко, за да не си живял с изгубено време. Че трябва да си толкова силен, колкото си, а не по-силен, за да продължиш да бъдеш себе си.

Защото да продължиш да бъдеш себе си всъщност е едно от най-трудните неща, които можеш да постигнеш в тази реалност и в това съществуване. Не се съмнявам в единството на съществуването на измеренията и вероятно това ме кара понякога да се усмихвам. Можеш да тръгнеш, да спреш или да се върнеш. Оцеляването ти може би зависи от това дали искаш да оцелееш. Ако си решил да загубиш, това пак е решение и можеш да останеш. Ако се върнеш назад, можеш да спечелиш, но никога няма да разбереш какво е имало зад ъгъла и цял живот ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си бил продължил...

Има моменти и когато няма друг начин да спреш сълзите си, освен да оставиш вятъра да ги изсуши от очите ти. Да излезеш навън, да разпериш криле и да полетиш. Да погледнеш живота отгоре и да се увериш, че уж очевидните неща не са това, а съвсем друго, което пък ще те накара да бъдеш различен. Завинаги.