Бях решил да се кача една събота или неделя до Черни връх, но все нещо ми пречеше. И най-после бях сам и имах тази възможност. Малко се плашех от болката в десния глезен. Травмата отпреди маратона на Витоша още не беше отшумяла и трябваше да сложа кинези ленти за всеки случай. За целта обаче трябваше да си махна поне малко космите от краката, че да не си правя кола маска при отлепването на лентите. Речено сторено. Включих машинката в седем сутринта, че да не закъснявам много. Стъргах, стъргах и, като се огледах, видях, че на краката съм имал повече коса, отколкото на главата, и ми дойде идея за трансплантация на косми от крака и задници по плешивите тикви на комплексарите с пари. Трябваше да използвам самобръсначка, че да загладя и да не ми се закачат гащите. Крайният резултат беше почти идеално шлифовани крака като на манекен, та чак ми беше приятно да си ги пипам.
И така, почти готов, натоварих раницата с две филии хляб, фурми, няколко медчета, гети, пълен резервоар с вода, документи, пари, телефони - един в раницата и един в калъф на ръката, слушалки, торбичката с лепенките и пудрата, очилата и шапката задължителни и накрая компресиращите чорапи с обикновените и обувките.
До последно се чудех откъде да мина - през Драгалевци или Симеоново. После пък се чудех как да стигна до изходната точка. Реших да не рискувам и в крайна сметка тръгнах с колата, която оставих до BILLA в Симеоново, и тръгнах на бърз ход нагоре към най-използваната пътека за подход към Алеко и Черни връх. Само че реших да хвана пътеката към кабинката, а не да продължавам по пренаселената покрай Симеоновските езера. Подминах вляво калните разклонения около помпите за вода и поех бегом нагоре. Нямаше никой. Хората явно още се чудеха кой салам да си купят за скарата, която щяха да запалят само след час или два около дерето и езерата. По едно време се усетих, че пътеката ми я няма или поне не тази, която си спомнях от миналата седмица. Вместо това започнах постепенно да забавям ход и да се изкачвам по едно малко дере, където имаше друга пътека, но това определено не беше онази широка и полегата, по която тичахме предишната седмица с Роко. Реших да не спирам, защото все някъде щях да изляза на главната, а и тази можеше да се окаже по-пряка. В дерето течеше водица и затова използвах утъпкана в горната част, която се виеше между тънки стъбла на дървета и храсти.
След десетина минути излязох на един кален участък точно на главната пътека за обиколката на Витоша. Оттук беше лесно. Но след още няколко минути на едно разклонение вместо да продължа направо, свих вдясно. Видях човек пред мен и реших, че това е пътеката. Е, пътека си беше, но не и тази, която търсех. Тревата беше висока, имаше много открити участъци, където слънцето въпреки сравнително ранния час ми пробиваше главата. След малко подминах онзи човек пред мен, който се беше спрял да почива, дишайки тежко. Не го погледнах, а продължих, крачейки енергично и с подтичване нагоре. Стръмничка беше тази пътека и нямах идея къде ще изляза. Съдейки по посоката обаче, вероятно на точно тази, която исках да избегна заради многото хора по нея. Оказах се прав, но само отчасти. Нямаше никой, ако не броим една женица, съблечена по сутиен, която говореше по телефона и суетно взе да се пооправя, като ме видя, че идвам, все едно видя някое наборче. Поздравихме се, леко захилен кимнах и отминах.
Бягането ми стана ходене, но на високи обороти. След тристатина метра стигнах до междинната на кабинката. Продължих с тичане и чак като стигнах до отклонението за Лалето, забавих и закрачих бързо. След като излязох на равното, се затичах бързо към долната част на Витошко лале и пак не спрях, а имах намерение да се освежа на чешмата в дясно. Като видях обаче колко хора имаше с коли, си промених решението. Имал съм куче, даже не едно, но не спирам да се чудя как ще отидеш в планината да си разхождаш животното. Поводът беше питбул, а стопанката - готина мацка с още поне две приятелки и същото подобаващо количество тестостерон в трима младежи гръмогласни и добре сложени (ама не батки), които твърде любопитно ме заоглеждаха. Та въпросната девойка едва удържаше животното си, а аз едва се сдържах да не ги наритам и двамата, но не и преди да я попитам дали си носи торбички за събиране на екскременти. Подминавайки, реших, че ще е глупаво да се заяждам с "мацка" с питбул и тестостерони зад себе си.
Подминах като лифт стълб и влязох в сенчестия склон в дясно от Лалето. Почти не ставаше за бягане заради трудния терен, но, като излязох на Алеко, се засилих към пътеката за Голи връх. Там явно си има кални участъци винаги и по едно време не можех да си разпозная цвета на обувките. Виждах ги ръждиво-червено-кафяви и само можех да си представя какво е вътре. На бегом стигнах до разклонението с коларския път от Голи връх и завих наляво. Тук вече имаше доста хора и не малко семейства с деца. След няколко стотин метра свих вляво по коловете с маркировката и подсякох основния път. Малко по-стръмно, но спестих 150-200 метра. Имаше все така доста хора и малко ме беше срам, не се чувствах истински атлет и се притеснявах какво ще си помислят хората. Имаше леко спускане, което взех тичешком, но после при изкачванията предпочетох да не бягам, а да вървя бързо, че и без това ми се замайваше главата. След километър видях, че повечето хора отбиват напряко вдясно през морените и туфите. Нямаше кой да ме изпревари, подминавах възрастни, млади, деца, пълзящи нагоре и надолу. Дишах тежко, но гледах да е по-тихо и главата ми продължаваше да се замайва и да ми се повдига, когато ускорявах темпото. Опитвах да се държа на ръба, нито да забавям, нито да съм бърз толкова, че да ми прилошее. Прескачах морени, поточета, и дори се видях с една лаборантка от Втора градска, която ме спря, понеже не можах да я позная, а и не оглеждах много.
Още малко и бях горе. Седнах да почина на бетонен капак на някаква шахта, направих 2-3 снимки с телефона и се замислих леко разочарован, че има толкова много хора. Не ми се стоеше много и заслизах от източната страна в посока метеорологичната станция. Щеше ми се да отида до радарната станция, но после се отказах и стигнах до основния път, където нямаше хора и беше полегато. Оттук до първа междинна на кабинката не спрях. Напълних си вода от чешмичката и седнах на пънчетата до камината. Някаква баба беше на другата маса. Поздравих я. Извадих хляб и мед да хапна и опитах да пия максимално много вода. Не ми се ядеше, но бях загубил достатъчно енергия и се насилих над половин филийка от моя хляб и 2-3 пакетчета мед. Междувременно бабата си затръгва и аз я питах дали нагоре или надолу. Надолу била, а аз откъде съм идвал. Викам, че от Черни връх се връщам и съм се качил за 2 часа и половина. Погледа и ме накара да се смея наум, ама много. Как можело, не било нужно такова насилване, тялото се изхабявало и щял да дойде ден, когато да не мога да се качвам изобщо. Казвам, че така си тренирам, но тя, продължавайки да мърмори, закрета с двете тояжки и найлоновата торбичка с билки надолу вдясно от лифта.
Довърших си обяда, пак ходих до чешмичката да се поизмия, да си намокря шапката, че надолу щеше да стане много топло, и продължих тичешком след бабата. Настигнах я едва след няколко стотин метра, което ми се стори доста за нейното темпо, но явно аз доста съм се забавил с почивката. Но нямаше с кого да се състезавам. От станцията до Симеоново не спирах никъде и този път не обърках пътеките. На обиколната на Витоша срещнах много колоездачи и малко разходкъри. При помпите пак си намокрих шапката и, след като излязох на камменната алея, започнах да ходя, защото горещината се усещаше дори през гъстата сянка на дърветата. Стигнах до колата и завърших тренировката в Nike +. Общо изминато разстояние 29,03 километра. Времето 4 часа и 40 минути примерно.
Винаги съм смятал, че движението е основна част от еволюцията на интелекта и изобщо. И ако човек спре да се движи, значи започва деградация. А деградацията, от друга страна, може пак да се възприема като еволюция, но с обратен знак. В моя случай обаче знаците нямаха нищо общо, защото разбрах, че ми харесва да се движа, и особено да бягам. Подсъзнателен порив да повторя и да усетя иначе безтелесното си състояние, което беше летенето. Материалната част от нашия живот винаги се опитва да ни забави, да ни принизи, да ни накара да гледаме надолу, за да не се спънем, а не нагоре, за да не се ударим в облаците. Този ден обаче знаех, че няма какво да ме спре да стигна догоре. Въпреки крайно нетренираните си мускули и само с невероятно желание се носех нагоре, колкото мога, за да стигна до върха и, след като бях там, исках да продължа още, но в тази планина нямаше накъде. Затова пък реших следващия път да мина от другата страна на Витоща, да стигна с автобус до Ярлово или Чуйпетлово и оттам да тръгна нагоре към Черни връх, за да кацна в Симеоново в северната част. Дали това обаче ще ми бъде достатъчно? Едва ли. Когато веднъж си опитал от вкуса на свободата да летиш, ще искаш винаги да го правиш или поне да изпиташ чувството. И ако не можеш, ще търсиш начин да се повтаря отново и отново, и отново.
Няма коментари:
Публикуване на коментар