Противно на очакванията ми, че след края на курса на АПХ ще се заема с повече и по-методични тренировки, това не се случи. Поне досега. Макар да измина вече почти седмица от държавния изпит, някак успях да направя само 3 тренировки, и то без определена цел и проследяване, без предварителен план или идея дори. Все пак от почти 60 километра, които минах в Рила и Витоша, ми се струва, че никак не съм загубил формата си. Не е както преди година, но не е и така, че да ми отнеме няколко месеца или повече, за да я възстановя и подобря.
Последната година беше доста интересна и динамична. Научих много нови неща. Запознах се с много хора. Ходих на места, на които не предполагах, че някога ще отида. Правих неща, които не съм вярвал, че някога ще правя. Открих нови черти у себе си и нови способности. От време на време си мислех, че съм най-некадърният човек, когото можеш да срещнеш. Имаше и моменти обаче, в които се учудвах на собствената си решителност, издръжливост и смелост.
Опознах различни страни на хората в различни ситуации, като така не спирах да опознавам и себе си. Опознавах и различни знайни и незнайни места из България, които ме караха да се чувствам дребен, но и привилегирован, че мога да ги видя. В същото време бях и разочарован от това, че навсякъде можех да срещна хора, крайно далеч от културата и интелекта, който е необходим, за да оцениш това, което е около теб и което ще остане след теб много след като те няма.
Понякога дъхът ми спираше от цветовете на небето или формите на снега. Често се чудех какво търся на това студено, мокро и красиво място с тези странни хора около мен. Понякога пък се питах дали ще се върна пак тук, където съм достигнал предела на възможностите си, и ще направя ли отново нещо подобно или дори повече от това.
Намерих приятели, хора, с които имаме общи неща, но и които вероятно едва ли често ще виждам след края на това приключение. Знам само, че въпреки всичко си струваше всяка една минута и секунда. След края на изпита бях сигурен, че съм го взел, но и знаех, че ще бъда разочарован от оценката. Излязох променен, понаучен и малко тъжен, че вече няма да я има емоцията от съботно-неделните събирания по планините в процеса на учене на необходимостите, които ще ни направят планински водачи.
Всеки ден беше предизвикателство за всички въвлечени - семейства, близки, инструктори. Виждах как се развиват отношенията между различни, наистина различни хора, но обединени от една цел. Да изкачим връх на свръзка, да се движим дълго по склоновете в снега, да си поделяме топъл чай, хляб или доматено пюре :). Всеки имаше победи и загуби, които пак бяха победи. Всеки побеждаваше себе си, страховете си, студа, скалите, жегата, мъглата и леда. Всеки печелеше награди, получаваше усмивки или подадена ръка. Всеки порасна с цели 9 месеца, колкото расте бебето, преди да се роди. След тези месеци аз ще си остана аз, но никога няма да съм същият. Ще бъда различен с цели 9 месеца и със стотиците часове в този проект. И ще се чувствам една идея по-очакващ и оценяващ другото голямо приключение, наречено живот. Благодарен съм на всички за това, което преживях и което остана в мен. Ще го пазя близо до сърцето си.
А сега е време за повече километри по нови и стари пътеки, болка след часовете бягане и надявам се, поне тази година да отскоча до някое състезание.
Последната година беше доста интересна и динамична. Научих много нови неща. Запознах се с много хора. Ходих на места, на които не предполагах, че някога ще отида. Правих неща, които не съм вярвал, че някога ще правя. Открих нови черти у себе си и нови способности. От време на време си мислех, че съм най-некадърният човек, когото можеш да срещнеш. Имаше и моменти обаче, в които се учудвах на собствената си решителност, издръжливост и смелост.
Опознах различни страни на хората в различни ситуации, като така не спирах да опознавам и себе си. Опознавах и различни знайни и незнайни места из България, които ме караха да се чувствам дребен, но и привилегирован, че мога да ги видя. В същото време бях и разочарован от това, че навсякъде можех да срещна хора, крайно далеч от културата и интелекта, който е необходим, за да оцениш това, което е около теб и което ще остане след теб много след като те няма.
Понякога дъхът ми спираше от цветовете на небето или формите на снега. Често се чудех какво търся на това студено, мокро и красиво място с тези странни хора около мен. Понякога пък се питах дали ще се върна пак тук, където съм достигнал предела на възможностите си, и ще направя ли отново нещо подобно или дори повече от това.
Намерих приятели, хора, с които имаме общи неща, но и които вероятно едва ли често ще виждам след края на това приключение. Знам само, че въпреки всичко си струваше всяка една минута и секунда. След края на изпита бях сигурен, че съм го взел, но и знаех, че ще бъда разочарован от оценката. Излязох променен, понаучен и малко тъжен, че вече няма да я има емоцията от съботно-неделните събирания по планините в процеса на учене на необходимостите, които ще ни направят планински водачи.
Всеки ден беше предизвикателство за всички въвлечени - семейства, близки, инструктори. Виждах как се развиват отношенията между различни, наистина различни хора, но обединени от една цел. Да изкачим връх на свръзка, да се движим дълго по склоновете в снега, да си поделяме топъл чай, хляб или доматено пюре :). Всеки имаше победи и загуби, които пак бяха победи. Всеки побеждаваше себе си, страховете си, студа, скалите, жегата, мъглата и леда. Всеки печелеше награди, получаваше усмивки или подадена ръка. Всеки порасна с цели 9 месеца, колкото расте бебето, преди да се роди. След тези месеци аз ще си остана аз, но никога няма да съм същият. Ще бъда различен с цели 9 месеца и със стотиците часове в този проект. И ще се чувствам една идея по-очакващ и оценяващ другото голямо приключение, наречено живот. Благодарен съм на всички за това, което преживях и което остана в мен. Ще го пазя близо до сърцето си.
А сега е време за повече километри по нови и стари пътеки, болка след часовете бягане и надявам се, поне тази година да отскоча до някое състезание.
