Понеже ми пратиха адреса на хотела, първата ми работа беше да проверя дали наблизо има паркове. Оказа се, че не е просто парк, а огромна по площ гора нaсред Париж, с малко алеи и пейки. Денивелацията на някои места беше от няколко метра до няколко десетки метра. Редуват се равни участъци със стръмни и къси или дълги и полегати изкачвания. Но за това по-късно.
Понеже истинската ни работа щеше да започне на следващия ден от пристигането, в късния следобед реших да пробвам дали ще мога да открия парка и съответно подхода към него. Грубо бях видял посоката на картата и реших да следвам "безпогрешното" си чувство за ориентация. След продължително лутане из уличките близо до парка, най-после видях една павирана пътека, която водеше със сигурност в гората. На трийсетина метра от началото на пътеката видях вдясно друга сред храстите и се шмугнах в пролуката. Още от хотела улицата си имаше наклон, но сега той ставаше малко по-стръмен. Следвайки посока югозапад, стигнах до пешеходен светофар и пътека, която пресичаше двулентов булевард. Движението беше натоварено, поради което се наложи да натисна бутона, за да пресека. От другата страна започваше широка пътека, посипана със ситно натрошени камъчета. От двете й страни си беше гора - с високи многогодишни дървета, които по-късно разбрах, че са кестени (но не диви), когато в краката ми започнаха да пукат узрелите им плодове. Цялата гора беше прорязана с пътеки във всички посоки, кои по-широки, кои по-тесни. Почти нямаше открити пространства, които да те ориентират. Бях си оставил Fenix-а в България, защото се страхувах да не му се случи нещо, нямах и мобилен интернет, за да се ориентирам по някаква навигация. Оставаше ми само инстинктът. Гледах да запомням къде и в каква посока завивам, за да се върна по същия път, ако се наложи. Доста хора си разхождаха кучетата или караха велосипеди, но не бяха малко и тези, които тичаха ей така. Явно никой не бързаше за никъде (не че аз бързах), защото с лекота настигах и изпреварвах всички, макар да бягах със сравнително бавно темпо, а и често забавях заради непознатия терен.
Скоро се наложи да си включа челника, защото здрачът ставаше мрак, а в някои участъци имаше коренища и камъни. Бях си взел този от Декатлон, защото беше по-евтин от Silva-та, а и не смятах, че ще ми се наложи да бягам по твърде технични терени. Оказах се прав донякъде, но на последната вечер се забих по такива пътеки, че, без да видя, се закачах за корени, газех в кал, блъсках се в клони и изобщо, без да искам, си направих преживяването доволно екстремно. Силно се съмнявам обаче, че челникът щеше да ми помогне особено. В отделна тема ще направя кратко резюме на качествата на челника, за да не натоварвам с излишна информация и без това скучното четиво. ;)
Накрая на сесията установих, че съм останал сам или почти сам в парка. От време на време виждах по чифт светещи очи на петдесетина метра пред мен, които се оказваха на куче, разхождано от някоя закъсняла баба или дядо. Нямах идея как се оправят в тъмното и не ги ли беше страх (явно не). От няколко страни в парка може да се влиза с кола и има обособени асфалтирани алеи и пространства с паркоместа, на които виждах коли със загасени светлини, но със запотени отвътре стъкла. В други нямаше никой. Вероятно собствениците си спортуваха или разхождаха домашните си любимци. Тук е мястото да спомена, че в този голям град, който прекосих на шир и длъж, не видях нито едно бездомно куче или котка. Освен в гората, където веднъж видях котешки очи и усетих миризма на язовци.
За една седмица, поради невъзможност за повече, направих само три бягания. Третото беше последната вечер. Излязох късно, което предполагаше и по-самотно занимание. Не валеше като преди два дни, но пък по някои пътеки калта беше доста. Понеже за една седмица слънце не видях, а предния ден беше валяло, естественото продължение на дъжда беше калта. В интерес на истината това бяха само участъци в ниски места и където нямаше добро оттичане на водата. Иначе в по-голямата си част пътеките бяха твърди, макар и доста влажни. Направих почти две пълни обиколки на парка, като се стараех да минавам по непознати пътеки и да удължавам повече пътя си. На места се налагаше да забавям доста темпото, защото изкачването беше прекалено стръмно за подтичване или пък имаше прекалено много кал. Неусетно километрите станаха двайсетина, докато се прибера до хотела, и аз все пак си донесох по грайферите на обувките кал от парка. Френска кал от парижкия парк, по японските обувки, произведени във Виетнам. Бягането беше удоволствие, дори когато валеше слабичко и наоколо нямаше никой. Чистотата в парка беше почти безупречна с леки изключения. Явно посетителите не си хвърляха боклуците навсякъде, макар да нямаше нито един кош или контейнер.
И те така. Иначе Париж си е Париж. Който е ходил, знае за какво говоря. Арка, кула, мелница, друга арка, лувър, монмартр и прочие съсредоточия на хора, много хора. Метро (с гуми), коли, мотопеди, тротинетки, велосипеди и почти всеки втори с марки от Декатлон. Повечето учтиви с приветливи лица, добре облечени, но не скъпо. Жените поддържани, както и мъжете де. Не се сещам да съм видял дебел човек там. Съвсем нормално да видиш добре облечени жени или мъже да отиват на работа с тротинетка например. Разликата между този път и последния, когато бях там, се оказа още по-големият брой индийци, араби и подобни, както и многото вело-таксита около кулата и Конкорд. Сериозният бежански натиск в столицата не се усеща много, но често може да се видят военни патрули с автомати по оживените места или групи полицаи да претърсват или проверяват съмнителни типове. На фона на това процъфтяват игрите от типа "тука има, тука няма" около големите туристически обекти. За съжаление има страшно много хора, които се връзват и си дават парите на румънските цигани. Но това предполагам е нормално за целия свят. Просто живея в някаква заблуда, че в Европа няма престъпност или поне не такава каквато в България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар