сряда, 17 август 2016 г.

За "звездите" и "незвездите"



Преди десетина дни се наложи да посетим полицейско управление за издаване на нови документи. И не щеш ли, пред нас се появява Кирил Николов-Дизела (Disl). Първото нещо, в което се загледах, бяха, разбира се, обувките му - Scarpa. Не бях учуден - все пак са спонсори.

После пък влезе в РПУ-то като нас. Като го гледаш, обикновен човек. Загубил си паспорта, сменял квартира, а му трябвал нов. През главата ми веднага минаха хиляди реплики и варианти за започване на разговор, но нито един не ми даде увереността, че ще бъда запомнен от този човек. Щях да бъда като всички останали десетки, стотици или хиляди хора, с които се е заприказвал и които са си правили селфи с него. Предпочетох да не го правя.

За мен това е човек, който е успял да преследва докрай мечтите си и толкова. Да, звезда е. На световно ниво. Макар и в непопулярни спортове, той е атлет, който мери сили с най-добрите на планетата, а това го прави наистина звезда. Но аз съм сигурен, че той не се възприема като такъв, никога не се е възприемал така, нито пък ще мисли за себе си по друг начин освен като за Кирчо, който обича да прави това, което прави, и затова се опитва да го прави по най-добрия начин.

Едва ли, когато застава на старта, си мисли, че ще получи признанието на този или онзи. Че ще го спират по улиците и ще го заговарят  в жегата разни непознати, влачещи ревящи деца, и ще му казват колко са вдъхновени от него и как той е страхотен и прави невероятни неща за България и спорта, е без значение.

Тези спортове са самотно преживяване. На старта, след старта, преди финала и на финала си сам. Сам със своята сила и слабост едновременно. Знаеш, че ще дадеш всичко, на което си способен, че и повече, за да спечелиш. За хората като мен, които знаем как се става такава звезда, е ясно, че няма как да стигнем това ниво. Колкото и да даваме всичко от себе си, няма да станем Дизели, Жорнети и Юреци, но пък можем да бъдем себе си и звезди в собствените си очи, животи и семейства.

Лично аз се смятам за атлет, който има бъдеще, но му трябва само малко време да постигне невъзможните неща. И не защото имам прекалени амбиции, а защото съм спрял да си повтарям "Не мога повече, бях до тук..." и други подобни глупости. Вместо това започнах да си казвам "Хайде, още малко, мога още, какво има зад онзи завой, какво има зад онзи хълм...".

Няма да забравя един момент от филма Gattaca (препоръчвам го без угризения - гениален), когато героят на Итън Хоук отговаря на брат си как го прави с думите: This is how I did it, Anton. I never saved anything for the swim back ("Така го правя, Антон. Никога не си пазя силите, за да се върна обратно."). Човекът преследва мечтите си с всички средства, като се изправя срещу системата за контрол.

Аз и сега за възрастта си имам нелоши резултати, но всеки знае, че е трудно да съвместяваш работа, деца, семейство и спорт, който отнема не малко време, ако си решил да се развиваш, разбира се. Старая се да тренирам повече сутрин, за да не отнемам на близките си времето с мен, но, за да стана сутрин, трябва да си легна рано, което пак заради това време понякога е невъзможно. И така се движа в едно средно ниво, което по-скоро ме дразни и изнервя, защото мога повече, но нямам възможността да го постигна. Въртиш се в кръга на посредствеността, който или те задоволява, или те кара да се откажеш, или пък те предизвиква да направиш всичко, за да го разкъсаш и да станеш това, което винаги си искал. Всичко зависи от цената, която си готов да платиш.

Дизела е платил и ще плаща своята. Аз плащам и ще плащам моята. Остава всеки един да реши дали си струва да плати своята, за да бъде звездата в собствения си живот. Аз мисля, че си струва да платиш каквото и да е, за да бъдеш себе си и да постигнеш поне част от мечтите си.



Няма коментари:

Публикуване на коментар