Час и нещо преди това влязох с колата в селото, като се оглеждах за табелата, която да ми подскаже от коя пряка да поема нагоре към върха. Подминах първото хранително магазинче и обърнах. Реших да не си правя много експерименти и се върнах до началото на селото. Спрях в едно разширение на пътя в насрещната посока и излязох. Взех си раницата от другата седалка и тръгнах по чакъла към дерето, от което би трябвало да започне някоя от пътеките до мегалита.
Отне ми малко време да си оправя презрамките, да си сложа удобно щуцера на резервоара за вода и да си включа GPS тракерите. Започнах леко да подтичвам, оглеждайки се за пътеките. Подминах една джафкаща купчина косми от последната къща до дерето и тръгнах по една тясна и обрасла пътечка. След малко пътечката стана по-ясна и след още стотина метра стигнах до колчета с табелки, маркировка по дърветата и по камъните. Някои от знаците бяха повече от абсурдни - с цикламено усмихнато лице, и се зачудих дали не са били на антидепресанти тези, които са боядисвали чеповете по дърветата и големите обли камъни наоколо.
Бяха ми казали, че пеш се стигало за час догоре и затова реших да съм по-предпазлив. Правех по-малко крачки, като се стараех да поддържам темпо, при което не се задъхвам много, но и без да започвам да вървя. Тичах леко и се наслаждавах на всичко, което ме заобикаляше, и все още неуверено катерех нагоре. За десетина минути стигнах до едно разклонение и след няколко секунди реших да продължа в посоката на "Бащиния камък". Пътеката ту се разклоняваше, ту се стесняваше. Стръмна с корени или по-полегата с камъни, леко се изкачваше или леко слизаше надолу между гъстите букови и дъбови дървета. На места се образуваше тунел от клоните, а между двете страни на тунела висяха паяжини, които ме гъделичкаха, докато ги късах с козирката на шапката си.
След още няколко минути стигнах до един открит участък с голяма поляна. Вдясно имаше пейки, беседка и огнище. Трябваше отново да избера накъде да тръгна. Избрах "Дялания камък", който беше на 2 минути, и тръгнах по широк коларски път вдясно от откритата поляна. Твърде скоро се озовах пред двойна ограда с наскоро изравнен път пред нея. Табелата "строго охраняван обект" ме уведоми, че съм до първите заграждения на погребите на "Арсенал". Дялан камък не бях забелязал и реших да се върна. Докато, оглеждайки се, тичах, вляво от мен сред дърветата забелязах монолитен блок, позеленял от мъхове и лишеи, с правилна правоъгълна форма с предполагаемо тегло между десет и двадесет тона. Камъкът беше наклонен и полузаровен в пръстта. Никак не се връзваше с мястото, на което беше - като че ли спуснат от голяма височина и вкопал се при удара със земята. Нямах никаква идея за какво можеше да служи и кой го е поставил там. Върху камъка можеха да се различат улеи, които му придаваха по-скоро форма на капак от огромен саркофаг.
Почти без да спирам, продължих до поляната и свих надясно към "Бузовото кале", а мегалита реших да оставя за накрая. Прекосих равната част и отново влязох в гората. Надолу и нагоре, паяжини и сънени насекоми. Озовах се до група скали, надвесени над долината.
Седнах да погледам. Виждаха се всички села в района, Копринка, Бузлуджа, Шипка, жълтите кубета на храма в подножието. Реших да не се бавя и само си сложих гетите, за да не ми влизат камъчета при спускането. Пътеката стана доста по-тясна и стръмно започна да се спуска надолу. След това пак нагоре и една табелка ме уведоми, че съм стигнал калето. Качих се на най-издигнатите скали и пак се загледах. Помислих си, че, ако това нещо беше в друга държава, досега да са написали няколко пътеводителя, да са сложили тоалетни, паркинг, магазинчета за сувенири и каквото се сетиш. От крепостта не беше останало много. Един зид, за който не бях сигурен, че е толкова древен, и дървета и храсти, които покриваха практически всичко. Нямах представа дали някога е имало разкопки на това място, изглеждаше все едно е нямало никога, но пък ясно си личаха следите на иманярите подобно на други такива места, където съм ходил. Какво ли се беше случвало преди стотици години тук?...
Продължих нататък към другата точка от картата - "Черковището". След няколко минути видях информационна табела, на която пишеше, че това е бил храмов комплекс. Няма нужда да казвам, че нищо не се виждаше от всичко, което е било преди. Една пътека продължаваше стръмно надолу към тракийска гробница, а друга - в посока село Розово. След кратко колебание реших, че няма да ми се изкачва после пак, и се затичах обратно към голямата поляна и мегалита. Няколко минути и отново съм до беседката, но този път продължих към целта на всички, които идват на това място. След секунди бях върху камъните, мимоходом прочитайки гранитната плоча, залепена на един от тях. Не знам дали Алексанър Фол е открил това място, но никак не резонираше с цялата енергия на светилището (ако е било светилище). Качих се най-отгоре и се загледах в далечината. Оттук имах поглед и към югозападната част от хоризонта до южните дялове на Средна гора, откъдето започваше и Пловдивското поле. Сложих телефона и го пуснах на самоснимачка. Първото ми "селфи".
Даже и луната се вижда вдясно и ми гледа сеира. Долу в краката ми беше циментиран стоманен маркер с посоки в градуси и разстояния към близки и по-далечни планински върхове и градове. Не се сетих да го снимам, но беше добре направено. Истината е, че едва ли някога някой ще разбере какво са правили древните тук и дали това е изградено като светилище, обсерватория или някакъв вид маяк. За няколко минути потънах в пълен покой. Чуваха се птици надолу в гората и далечен шум на автомобили от селото и града няколко километра по на север. Денят обещаваше да бъде горещ, но това не се усещаше все още тук, на върха. Подухваше лек ветрец и охлаждаше мокрия ми гръб. За момент целият свят се беше събрал в една точка точно под мен и не исках да си тръгвам. Времето течеше бавно и бързо едновременно. Чувах пчелите и мухите, птиците, дори хората далеч от мен и все едно вятърът донасяше шума на целия свят от стотици километри. Стоях на тези хилядолетни камъни, но вече не се опитвах да си представя какво е било тук преди, а просто стоях и гледах, без да мисля за нищо. Тук, далеч от реалността, светът изглежда добро място. Бях щастлив и обсебен от желанието това усещане да не си отива или поне да остане в мен максимално дълго. Знаех, че трябва да тръгвам скоро. Наближаваше осем и половина, а исках до девет да съм се прибрал. Имах чувството, че вече съм прекарал дни тук, макар да бяха само няколко минути.
С няколко подскока слязох от камъните и тръгнах по песъчливата пътека надолу. Малко след като влязох в гората и бях пробягал известно разстояние надолу, стигнах до разклонение с табелки, което ми напомни, че щях да ходя и до "Мъжкия камък". Тръгнах надясно по пътеката, която скоро започна да се изкачва пак нагоре. Стигнах до групата камъни и, като го видях от моята гледна точка, разбрах защо са го нарекли "мъжки". Покатерих и няколко стотин метра по-нагоре видях мегалита, където бях преди малко. Реших да не се бавя и тръгнах да слизам, но един счупен незнайно откога клон се заби около апендикса ми. Заболя ме много и извиках. Огледах се, но освен едно ожулване по кожата, нямаше нищо друго видимо. Заругах наум този, който беше счупил клона така, че да не се вижда, заругах и себе си, че не внимавах повече.
Затичах обратно, но, вместо да се върна по същата пътека, тръгнах по друго разклонение нагоре, което с табелки посочваше, че е пътят към мегалита. Стигнах до една открита поляна с висока трева. Пътеката почти изчезна, но продължих и след няколко десетки метра влязох пак в гората. В един момент видях клошарски навес с пропаднал покрив, вероятно останал от нощите, когато тук преди лятното слънцестоене се събират много хора, които посрещат първите слънчеви лъчи, за да ги видят през отвора на мегалита. Веднага след него се озовах до беседката и огнището. Пресякох и продължих по познатата вече пътека надолу. Подминах Дядо Петковата чешма с мостчето (не знаех, че на следващия ден беседката щеше да ни спаси от пороя, който се изля в гората) и беседката и се наслаждавах на хладината от гъстите дървета над мен.
Не след дълго бях до каменния участък от пътеката и първата пейка, но тук не бях сигурен накъде да тръгна. Не си спомнях от кое от всичките разконения дойдох. Поех надясно, но след няколко стотин метра реших, че тази пътека ще ме отведе към центъра на селото и се закатерих пак обратно до разклонението. В крайна сметка пак не стигнах до невзрачната пътечка, по която бях тръгнал отдолу, а излязох няколко десетки метра по на изток. Минах покрай един дядо, който разхождаше куче (а не овце), и след още няколко задъхвания стигнах до напечената вече кола. Свалих раницата и седнах за няколко секунди да си спомня последните часове. Бях минал около 10 километра, а все едно бяха 2. Не чувствах никаква умора вероятно заради честите спирания, но бях пропит с всички звуци и усещания на това място и едва ли някога ще го забравя. Ако нямаш нищо друго, то заради такива мигове винаги ще си струва да живееш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар